Стивън Канел - Мошеникът

Влязоха в офиса и заключиха вратата на фоайето. Биано трепереше.

— Добре ли си? — попита Джон.

— Нищо ми няма — излъга Биано.

— Но защо е дошъл? — попита Виктория. — Никой, освен Дакота, не знае, че ще бъдем тук.

— Дакота не ни е предала — веднага възрази Биано.

— Откъде знаеш? Само защото още си влюбен в нея? Може да ти е сърдита.

— Не е Дакота — повтори Биано и този път гласът му беше гневен, раздразнен от адреналина, циркулиращ из тялото му. По тона му личеше, че въпросът за него е приключен. — А нещо друго.

— Някой трябва да му е казал — настоя Виктория. — Онзи тъпанар не е телепат. Нали съм взимала писмени показания от него. Нуждае се от указания, за да си обуе гащите.

— Дакота и Дъфи дори не знаят за тази сграда — тихо каза Биано. — Още не съм им казал, така че Тексако не го е научил от тях.

Логиката му беше неоспорима и той се зарадва, че затвори устата на Виктория.

— Може би е забелязал теб — обърна се той към Джон. — Излиза ли оттук? Разхожда ли се по улиците?

— Не. Пиколото на хотела ми донесе самолетните билети. Запазих местата чрез регистрацията.

— Проклетите билети! — възкликна Биано, извади ги от джоба си и се вторачи в тях, сякаш бяха предатели. — Джо е прегледал в компютъра за авиолиниите. Сега резервациите могат да се проверяват от града, където първоначално са направени. Ти си запазил билетите чрез регистрацията на „Станфорд Корт“. Джо е разбрал това и е изпратил Тексако. Регистрирал си се под името Бейтс и той те е проследил дотук.

— Но как са научили, че сме в Атлантик Сити? — попита Виктория.

— Не знам. Може би Томи се е досетил с кого се е сблъскал пред тоалетните в казиното. Или някой е познал мен… Нали бях звезда в онова шибано предаване за най-търсените.

— Трябва да намерим начин да се отървем от онзи тип — рече Джон. — Той ще дойде пак. Нямам време да се занимавам с него. Имам много работа.

— Мога да се обадя на Бейтс от Хог Крийк. Те ще му стъпят на врата, докато всичко свърши — предложи Биано.

— Онези селяни няма да дойдат тук. Те се придържат към магистралните измами. Пък и ще могат да долетят чак вдругиден.

— Ще им се обадим и ще намерим начин да се отървем от Тексако, докато дойдат тук.

Тримата крачеха из кабинета. Биано гризеше края на билетите и прехвърляше наум страниците на каталога си от измами. Имаше само един номер. Той се обърна и погледна Роджър.

— Налага се да бръкнем в джоба на онзи тъпанар, Роджър. Пак трябва да те продам, приятел. Знам, че ме мразиш, но нямаме друг избор.

Тъй като беше добряк и играч от отбора, териерът само излая и размаха опашка.

Според Биано Виктория беше единствената, която Тексако би могъл да познае. Но стероидният тъпанар бе видял и него, затова Биано реши отново да смени цвета на косата си.

Намери един страничен изход от сградата и се измъкна навън. Влезе в една аптека и си купи боя за коса и ножче за бръснене, защото се налагаше да пожертва мустаците си.

След десет минути се върна в офиса. Преди да отвори страничната врата, той се промъкна зад ъгъла и видя, че Тексако седи на пейката на автобусната спирка на отсрещната страна на улицата. Още се криеше зад вестника като старомоден детектив. Биано се шмугна вътре, влезе в банята на приземния етаж, обръсна мустаците и боядиса косата си. Погледна се в огледалото. Не обичаше червения цвят, но вече бе изпробвал почти всички нюанси. Набързо се среса с пръсти и се качи на двайсет и петия етаж.

Когато го видя, Виктория си помисли, че без мустаци Биано й харесва много повече. Дори червеникаворусата коса му отиваше. Той беше един от най-красивите мъже, които познаваше. А може би започваше да изпитва нещо към него?

Разговаряха за измамата, докато Биано се увери, че всичко е ясно. Беше сигурен, че Тексако носи оръжие, вероятно автоматичен „Глок“ с корпус от полимер, който минаваше незабелязан от детекторите за метал на летищата.

Биано разпредели ролите. Играта се наричаше „Най-скъпото куче на света“. Виктория щеше да бъде поставеното лице, което привлича купувачи, и щеше също да омотае мишената. Джо щеше да бъде „певецът“ и да „разкаже приказката“. Биано щеше да примами жертвата и да извърши ужилването. Роджър щеше да е „вътрешният човек“. Дадоха на Виктория ключовете на зеления форд. Буквите бяха отлепени от вратите. Биано и Джон щяха да я следват с такси.

Тя взе самолетните билети и излезе от сградата. Качи се в колата и потегли към летището. Сърцето й биеше като обезумяло.