Стивън Канел - Мошеникът

Стивън Бейтс затвори очи и дълго мълча. Виктория помисли, че е заспал, но той отново ги отвори и погледна съпругата си Елън, която изглежда прочете мислите му и кимна. Стив се обърна към Биано.

— Спомена, че правиш всичко това заради братовчедка си Карол.

— Да. Убиха я двамата мръсници, на които ще погодим този номер.

— Ядосвам се, когато пречукат някой от нашите роднини. Не го приемам лесно. Но ми се струва грешно да правим пари от смъртта на Карол.

— Разбирам това, но тя ми беше много близка… Пък и не трябва да работиш за нищо.

— Въпросът е там, че никога не съм правил голям удар. Ти ми даде възможност да се включа. Това ми е достатъчно.

— Сигурен ли си?

— Ти си нещо като легенда, Биано. Ще бъде чест за мен.

— Видяхме те сред най-търсените в Америка — обади се Лорънс. — Само че имаше черна коса и беше без мустаци.

— Е, да… — усмихна се Биано, после се обърна към Стивън. — Но ако приключим с повече пари, ще ти дам една десета.

— Добре.

Деловата част свърши и те започнаха да разговарят за други неща. Виктория мълчеше. Една фамилна подробност я удивляваше. Всички имаха татуировки под ръчните часовници, включително и Биано. Татуировката представляваше ръкописно „Б“ и датата на първата измама. Дори Лорънс имаше такава. От миналото лято.

— На панаира в Портсмут с петнайсетгодишната си братовчедка Бетси пробутаха „кукла“ — обясни Стивън.

Късно през нощта, след като наеха стаи в мотела в Кийтс, Биано покани Виктория в стаята си да изпият по една водка с кока-кола преди лягане. Тя беше твърдо решила този път да не размътва главата си и пиеше на малки глътки питието. Биано извади от чантата си малка електрическа парна ютия.

— С това нещо можеш да пресоваш надписи и картинки върху фланелки — каза той, напълни я с вода и я включи в контакта да се затопли.

После извади двата работни комбинезона, които бяха купили от Хобс, и ги сложи върху избелялата зелена покривка на леглото. Измъкна белите букви и ги нареди върху джоба на гърдите, така че да пише „САЩ, МИНИСТЕРСТВО НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО“ и ги огледа критично.

— Как ти се вижда? Би ли се хванала на този номер?

Тя се вторачи в буквите, сетне ги подреди в полукръг над джоба.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре — призна Биано.

Той изпробва парната преса и отпечата буквите върху работните комбинезони.

После отидоха на паркинга и поставиха същия надпис на двете предни врати на форда. Този път използваха по-големите жълти букви. Докато работеха, Виктория го попита какво означава „да пробуташ кукла“.

— Стар номер — обясни Биано. — Тази измама датира от почти хиляда години. За пръв път са я направили в Китай.

— Как се прави?

— Двама мошеници работят в комбина. Преструват се, че намират портфейл, пълен с истински пари, близо до набелязана жертва. Мишената трябва да бъде избрана внимателно. Обикновено е някой добре облечен богаташ, възрастна жена или бизнесмен. Винаги гледай обувките и чантата. Те са много показателни. Слагаш портфейла така, че мишената също да го намери. После следва големият спор. Дали да дадат парите на ченгетата. Не, те ще ги задържат за себе си. Тогава двамата мошеници се съгласяват, че портфейлът трябва да остане за една седмица в жертвата, защото може някой да си го потърси.

— Задържаш, като пускаш.

— Точно така. Но в последната минута измамниците решават, че мишената трябва да им даде част от сумата от собствения си джоб в знак на добра воля. Може би само десет процента. Жертвата няма нищо против, защото в ръцете му са пет пъти повече. Дава им парите и мошениците си тръгват. После мишената отваря портфейла и вижда, че е пълен с нарязани вестници.

— Хората хващат ли се на този номер?

— Непрекъснато, Виктория, във всеки град на света. Това е една от най-широко разпространените шашми.

Тя погледна колата и разбра защо Биано бе настоял за такъв цвят и размери. Светлозеленият форд ескорт с жълти букви на вратите приличаше на държавно превозно средство.

— Сега ни трябват само жълти каски и твърди папки с щипки. Хората ти вярват, когато имаш папка с щипка. Не ме питай защо — ухили се Биано.

Виктория лежеше в леглото си и слушаше щурците. Вчера се бе издокарала в ластична рокля и обувки с високи платформи, утре щеше да облече онзи грозен работен комбинезон и да си сложи жълта каска. Щяха да отидат при някой нищо неподозиращ фермер и да се представят, че са от Министерството на земеделието. Голяма работа! Какво от това? Опита се да заспи, но неизвестно защо сърцето й не искаше да намали ритъма си. Странно… защо всичко това беше по-вълнуващо от сценичната треска, която изпитваше, преди да влезе в съдебната зала? Не желаеше да го признае, но най-после трябваше да се изправи лице в лице с истината — тези номера бяха много по-вълнуващи. Защото бяха против правилата. Но това не беше всичко. Цял живот майка й я бе карала да се отпусне и да бъде по-спокойна, но Виктория никога не се отклоняваше от курса. Но сега, заради ужасната вина относно смъртта на Карол, тя се бе оставила в ръцете на този очарователен измамник. Виктория лъжеше и това й харесваше. Дълбоко в душата й някакъв отдавна тлеещ въглен отново се разпали. Тя почти бе забравила това усещане. Спомни си, че веднъж, когато беше дете, майка й я заведе на пазара. Виктория открадна бонбони от една сергия. Сърчицето й тупкаше като обезумяло. Никой не разбра, но по-късно майка й я хвана да яде бонбоните. Натовари я на колата и я откара на пазара. През целия път Виктория я молеше да не го прави. Елизабет повика управителя. Виктория трябваше да върне бонбоните, да се извини и да обещае, че ще плати изядените. Беше толкова унижена, че плака из целия път до вкъщи. Удържа на думата си трийсет години, но сега щеше да наруши обещанието си. И никога не се бе чувствала така жизнена.