Стивън Канел - Мошеникът

— Виж какво, Тексако — бавно каза Томи, — искам само да ги намерим. Братовчед ми Питър работи за една туристическа агенция и има информация за всички полети. Прокурорката е отлетяла за Сан Франциско с двама типа на име Б. Бейтс и Дж. Бейтс. Не знам кои са тези скапаняци, но ти не се опитвай да разбереш. Не се мъчи да решаваш този проблем, защото ще го оплескаш. Само ги намери. В Сан Франциско има телефони. Вдигни шибаната слушалка и ми се обади. Ясно ли е?

Тексако едновременно кимна и сви рамене — жест на разбиране и на безразличие. Томи толкова се вбеси, че удари по рамото с опакото на ръката си едрия грозен бивш бейзболист.

— Ало, дрисльо, не чух отговор.

— Казах добре, Томи — прошепна Тексако.

— Братовчед ми Пит ще види дали са си запазили места. Номерът му е написан на визитната картичка. — Той я пъхна в джоба на Тексако. — Името му е Питър Рина. Току-що завърши колеж, затова не му казвай нищо, което не е необходимо да знае. Той е в Ню Джърси, но може да провери за онези типове из цялата страна.

И така Тексако стана човекът хайка. Отлетя за Сан Франциско и започна да обикаля града, като гледаше пъстро облечените туристи и се чудеше как да намери Виктория и двамата мъже с фамилия Бейтс. Съзря един голям гимнастически салон близо до хотела, където беше отседнал. Там можеше да му сложат в задника забранени инжекции със стероиди за по петдесет долара едната. Намери и страхотен италиански ресторант, където сиренето моцарела и виното бяха от световна класа. Първия ден само вдига тежести и яде. Накрая реши да се обади на Пит Рина и да го накара да провери дали Виктория Харт и двамата Бейтс имат резервации за полетите от Сан Франциско. Младият мъж му каза, че засега не е открил нищо. Тексако помисли, че е по-добре или да заминат нанякъде, или Томи да го извика да се върне. По душа не беше преследвач. Малкият му като орех мозък не премина отвъд тази проста истина. В хотела го чакаше съобщение да се обади на Томи.

— Защо си в шибания хотел? — беше първият въпрос на Томи.

— Но нали каза…

— Виж какво, дръвнико, трябва да чакаш на летището. Ако се появят и си купят билети, ти трябва да си там. Какво ти става? Пит ми каза, че си се обадил само веднъж.

— Господи, Томи — изхленчи Тексако, — какво трябваше да направя? Да му се обаждам всеки час ли?

— Точно така. Той проверява на всеки час, затова и ти ще му се обаждаш на всеки час. Каква друга работа имаш? Да се друсаш ли?

— Престани, Томи.

Тексако Филипс наистина започваше да мрази Томи Рина. Но колкото повече го мразеше, толкова повече се страхуваше от него. Странна формула. Обеща да се обажда на Пит Рина на всеки час и се премести в хотела на летището. Когато затвори, апетитът му се бе изпарил.

В нощния клуб на „Ред Барн“ имаше танци. Стивън и съпругата му Елън се бяха издокарали. Дванайсетгодишният Лорънс беше с широка протрита вратовръзка на райета, явно предавана от поколение на поколение. Музиката се лееше през отворената врата на нощния клуб и проникваше в ресторанта. Ядяха вкусни ребра на скара и царевица в масло.

— Откакто се заселихме тук, в Кийтс, вече не се занимаваме с измами по покривите и на магистралата. Излизаме на пътя веднъж-дваж в годината, обираме някой друг мухльо и използваме парите за законен предприемачески бизнес — обясняваше Стив.

Говореше и ядеше, бършейки соса от брадичката си. Двамата със съпругата му бяха костеливи и жилави хора, закалени от живота на открито. Стив имаше честните сини очи на измамник и оредели коси. Елън беше повехнала хубавица с къса коса и изразителни черни очи, които пронизваха като лазерен лъч. Малкият Лорънс щеше да стане голям чаровник. Гласът му още не се беше променил, но имаше същата ослепителна мошеническа усмивка — явно характерна за тази фамилия — и не се стесняваше да я използва.

— Как ще изиграеш мишената? — попита Стив.

— Ще измамя онзи негодник на зарове, ще го омотая и ще го направлявам с помощта на стръв, ще го заведа да пасе, ще настроя брат му срещу него и накрая ще го притисна до стената.

— Да настройваш хората един срещу друг е малко опасно — отбеляза Стивън.

— Ако се наложи, ще включа семействата от Хог Крийк.

— Работил ли си с тях?

— Не.

— Внимавай. Онези Бейтс от сто години живеят в Арканзаската долина, женят се помежду си и пият смес от малц и гореща вода. Слизат по хълмовете с камиони с широки гуми, ритат задници и изяждат жертвите си. Не са много нежни.

— Ще го имам предвид — каза Биано и остави вилицата. — Вероятно утре ще оправя фермата. Мисля, че намерих една, която ще бъде подходяща за играта. Искам ти да ръководиш бояджиите. Ще ти платя хиляда долара плюс една десета от всичко, което спечелим.