Стивън Канел - Мошеникът

— Това е лудост — задъхана промълви тя.

Излезе на магистрала „Бейшор“ и се отправи към аерогарата на Сан Франциско. Тексако Филипс караше след нея.

Виктория видя Тексако Филипс, когато зави към летището. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си, докато връщаше взетата под наем кола на агенция „Херц“ и вървеше по големия остъклен терминал. Огромните размери на Тексако и опънатата от мускулите риза го правеха лесно забележим в препълненото летище. Пулсът й препускаше учестено, но мисълта, че онзи тъпанар се опитва да я следи, без да го види, малко я успокои. Това вероятно означаваше, че няма да връхлети върху нея и да я завлече на паркинга.

Тя се приближи до гишето на „Американ Еърлайнс“ и поиска три билета до Кливланд. Биано бе казал, че ако братята Рина ги следят по компютрите на авиолиниите, билетите за Кливланд ще ги заблудят. Тексако Филипс набираше някакъв телефонен номер, като поглеждаше визитната картичка в ръката си.

— Тя е на шибаното гише на „Американ Еърлайнс“ — съобщи той на Питър Рина, който провери списъка на пътниците. — Намери ли ги? Какво прави оная кучка, да й го начукам?

— Чакай малко. Трябва да прегледам трийсет полета — отговори Питър, като си помисли, че Тексако е интелигентен колкото къс говеждо. После видя имената в списъка за Кливланд. — Три билета за полет 317 в девет вечерта.

— По дяволите, това е само след пет часа.

Тексако погледна часовника си. Поне нямаше да варди цяла нощ на летището. Щеше да си вземе билет и да изчака, за да види с кого ще пътува онази кучка. Освен това можеше да си купи вечеря и да се отпусне за малко. Затвори, без да каже нищо повече на Питър.

Тексако седеше във фоайето на „Американ Еърлайнс“, пиеше бира и наблюдаваше Виктория Харт, която се бе настанила на един кожен стол и четеше книга с меки корици. Беше красавица. Тексако реши да й определи среща, за да я научи да свири на флейта. Нужни му бяха само десет минути и някое тихо усамотено място. Щеше да опре пистолет в слепоочието й и да я накара да му духа. Трябваше да й смачка малко фасона. В същия миг пред бара се чу глъчка. Някакъв червенокос тип спореше с едно ченге.

— Но защо да не може? Тя ще дойде ей сега. Добре, добре, не е необходимо да бъдеш груб.

Червенокосият се обърна и влезе в бара. Водеше на каишка малък териер. Приближи се до бармана, бръкна в джоба си и извади стодоларова банкнота.

— Слушай, приятел, съжалявам, че те притеснявам, но би ли пазил кучето ми?

— Това не е кучешки приют.

— Кучето е много рядко срещан Баунчатрейнски териер — настоя Биано и пъхна банкнотата в ръката на бармана, който я огледа критично. — Не ми позволяват да отида с него на изхода, защото имали някакви карантинни правила. Трябва да посрещна дъщеричката си. Тя е болна. На инвалидна количка е, но се връща вкъщи. Не го изпускайте от поглед. Както вече казах, породата е много рядка.

— Добре — съгласи се барманът и прибра в джоба си чисто новата банкнота.

Биано бързо излезе от бара, минавайки покрай Тексако, който не го позна.

Тексако Филипс се вторачи в кучето, после отново се залови с бирата си.

— Не ми се струва толкова рядко — измърмори той, извършвайки единственото си проницателно наблюдение за деня.

Десет минути по-късно в бара влезе един много изтънчен мъж с посивели коси. Носеше дипломатическо куфарче. Седна до една от масите, но след малко стана, прекоси помещението и се вгледа внимателно в кучето.

— Да бъда проклет — тихо каза той с английски акцент. Сетне с движение на познавач вдигна Роджър и провери интимните му части.

— Не пипайте кучето — каза барманът.

— Да ме вземат дяволите — измънка Джон, възхищавайки се на териера. — Това е най-проклетото нещо, което съм виждал.

— Кое? — леко заинтригуван попита Тексако.

Джон не му обърна внимание.

— Знаете ли на кого е?

— Не, господине. Човекът само каза, че е скъпо и това е всичко.

— Скъпо? — Джон започна да се смее. Когато най-после се овладя, той поклати глава, сякаш бе чул нещо адски забавно. — Това едва ли е най-точната дума. Аз бих казал, че е безценно.

— Наистина ли? — учуди се барманът.

Сега цялото внимание на Тексако беше съсредоточено върху разговора. Големият му колкото грахово зърно мозък работеше с пълния си церебрален обем.

— Веднага ще ви дам девет хиляди долара за това животно.

Джон сложи куфарчето си на тезгяха, отвори го и започна да вади чисто нови стодоларови банкноти.