Стивън Канел - Мошеникът

— Ти направи, каквото можа. Няма лоши чувства — учтиво каза той, сякаш се готвеха да станат приятели, а не непримирими доживотни врагове.

— Какво искаш да кажеш? Напротив, моите чувства са много силни. Разкарай се от мен, убиецо.

— В такъв случай — невинно се усмихна той, — само исках да знаеш, че според мен ти си виновна, че изпусна Карол и двете ченгета.

— Нима? Признаваш ли нещо с това, Джо?

Той пак се усмихна и не побърза да отговори. Ветрецът разрошваше буйните му черни коси.

— Научих, че признанията много приличат на театрални концерти. Качеството на музиката често зависи от мястото, където седиш.

— Разкарай се, мръснико — повтори тя.

Мразеше го толкова силно, че едва се владееше. Знаеше, че той е организирал убийството на тримата й приятели, а сега стоеше пред нея и се усмихваше като театрален критик.

— Не е необходимо да използваш обидни думи, госпожице Харт. Това обикновено е преструвка на хора, които не се доверяват на мнението си и трябва да го облекат в мръсен език, за да го изкажат.

— Така ли? Изобщо не ми пука. Не ставаш по-приемлив, защото можеш да се изразяваш правилно. И си в хранителния бизнес, колкото аз съм балерина. Ти си само една куха ламарина, издокарана в модни дрехи и убиваш хора. Махни се от мен.

— Вината е твоя, Виктория. Трентън Тауърс беше лош избор. Ако я беше скрила в Бърлингтън Плейс, на две преки оттам, на последния етаж, можеше да заключиш асансьора. Щеше да контролираш входа и изхода. В сградата има камери за следене. Държал съм там няколко човека. Може би следващия път ще изпробваш това място.

— Сега вече призна нещо.

— Не съвсем. Пък и какво ще направиш? Никой няма да иска да изслуша едно неподкрепено с доказателства твърдение на прокурор, опитващ се да ме осъди.

— Наистина си голяма работа — отвратена каза Виктория.

— Ти също. Но предполагам, че най-после си се отказала от мен и се готвиш за следващото си юридическо приключение.

Той се усмихна снизходително, обърна се и грациозно се понесе на пръсти към колата си, където Тексако чакаше зад волана.

— Още не съм свършила с теб! — извика Виктория.

Джо Рина се обърна и я погледна. Пак се усмихна и белите му като слонова кост зъби блеснаха на студената слънчева светлина.

— Напротив. Можеш да се обзаложиш, че няма да видиш свидетелката си. Затова не си губи времето да я търсиш. Бих казал „ще се видим в съда“, но и това няма да стане.

Той седна до Тексако и колата бавно потегли. Докато дългата лъскава лимузина минаваше покрай нея, за миг Виктория видя отражението си. Движещият се автомобил изкриви образа й, изопачавайки го до гротеска.

Срещнаха се на горния етаж в изпълнения с почетни плакати кабинет на Гил Грийн. Но Виктория не можеше да накара настоящият областен прокурор и бъдещ кандидат за заместник-губернатор на щата да я погледне.

— Ти отговаряше за охраната на свидетелката — започна той, гледайки през прозореца към мудното улично движение по Стейт стрийт.

Беше облечен в ушит по поръчка сив кашмирен костюм и тъмнорозова вратовръзка — несъмнено най-колоритното нещо у него. Беше готов за вечерните новини. Гил Грийн беше безличен във всяко едно отношение. Може би трябваше да направи кариера като обирджия на банки. Изглеждаше толкова обикновен, че никой не би го посочил на очна ставка. Не притежаваше отличителни черти, но невзрачната му външност прикриваше безмилостна политическа амбиция.

— Двама полицаи я пазеха, Гил.

— Ти си прокурорът по делото. Ти избра сградата. Отговорността е твоя — каза той, повтаряйки традиционните правила. Така беше в кабинета на областния прокурор. Трябваше да си пазиш задника, защото Гил Грийн винаги го правеше. Нямаше нито саможертва, нито споделена вина. — Сесник е изчезнала. Дори да имах три трупа, пак нямаше да разполагам с достатъчно материал, за да предявя обвинение. Джо Рина има алиби. А без труповете, всичко ще мине като неразкрито безследно изчезване. С мъртвите тела щеше да е по-добре, но без други доказателства, пак не се доближаваме до обвинение в убийство. Джо Рина има цяла армия от адвокати, готови да се закълнат за него. Няма да успеем да направим нищо.

— А Томи?

— И от него няма да изтръгнеш нищо. Вероятно ще докара кардинала на Шестата епархия да се закълне, че цяла нощ Томи е правил нафори. — Гил изсумтя. — Провалихме се. Или по-точно, ти се провали.

— Аз ли? — Тя знаеше, че е така, но се опита да го накара да се почувства зле относно цялата история. — Изведнъж останах сама, а?