Дан Симънс - Петата купа

Нощният въздух беше прохладен и той остави прозореца си отворен, докато не изсъхна потта от цялото това катерене, скачане и спускане с въже.

След това Холмс съблече взломаджийските си дрехи — като грижливо ги сгъна — изми се в умивалника, облече нощната си риза и нагласи часовника си да звъни в девет сутринта. Двамата с Хенри Джеймс заминаваха за Ню Йорк с влака в 10:42.

Холмс беше оставил малкото си фенерче на масичката до леглото и преди да заспи, го запали и насочи тесния му лъч за последен път върху снимката, надписана от Хенри Адамс — „Олд Суит Спрингс, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед“ — „На поляната на фона на къщата“.

Втренчил поглед в лицето на младия мъж, Холмс му отправи мислено въпроса:

— Защо уби майка си?

— След като корабът ни акостира на пристанището, реших да мина през редакцията на „Сенчъри“; та значи седях си там на техния диван от конски косми, четейки ранна коректура на новата ми книга „Тъпакът Уилсън“ — разказваше Клемънс, — когато открих, че някакъв нагъл кучи син ми е бърникал из пунктуацията. Моята пунктуация, господа! Пунктуацията, която толкова грижливо бях обмислил и бях усъвършенствал с толкова усилия! Седях там и виждах нови и нови проявления на вандалската му ръка, докато накрая натрупалият се в мен гняв изригна и изразих на глас мнението си за всеки издател, редактор, секретарка и момче за всичко в редакцията на „Сенчъри“. Докато крещях, установих, че гневът се беше трансформирал във вулкан и думите, които използвах… да речем, че не бяха подходящи за употреба в което и да е неделно училище.

— И какво стана с редактираното копие? — попита Хауълс.

Клемънс наведе глава и го погледна изпод рунтавите си вежди.

— Беше ми обяснено, както някой би обяснил таблицата за умножение на разлигавен идиот, че виновният коректор няма равен на себе си, че е дошъл не откъде да е, а от Оксфордския университет, и че думата му в „Сенчъри“ се счита за, цитирам, „свещена, окончателна и неподлежаща на съмнение“.

Хауълс вече се усмихваше широко. Джеймс леко разтегна устни и наведе брадичката си към гърдите. Холмс седеше с леко наклонена настрани глава, в израз на учтиво очакване.

— А поговори ли си с този току-що-дошъл-от-Оксфорд майстор, чиито коректури са „свещени, окончателни и неподлежащи на съмнение“? — попита Хауълс, който очевидно много пъти беше играл ролята на партньор за комичните коментари на Клемънс.

Седяха в очакване на следващото ястие и Клемънс пушеше намръщено пура, рошавите му вежди бяха сбърчени гневно, брадичката бе вирната упорито, а цялата горна част на тялото му имитираше бик, готов да се хвърли срещу тореадора. Той извади пурата изпод гъстите мустаци, които бяха започнали да побеляват.

— Поговорих си — отвърна той. — Изправих се срещу него в кабинета на издателя, за да използвам горкия човек като свидетел, ако случайно се стигне до убийство. Бях като същински вулкан. И то толкова разбушуван вулкан, че не остана нито един неопърлен клетник в редакцията на „Сенчъри“. Издателят и неговият оксфордски коректор бяха като Помпей и Херкулан пред моя Везувий.

— И какво казахте на този ваш посегател върху пунктуацията? — попита с мек глас Хенри Джеймс.

Клемънс насочи яростния си поглед към другия писател.

— Казах и на двамата, че не ми пука, ако ще оксфордското чудо да е архангел, пратен от Небесата, той пак не може да бълва безочливото си невежество върху моята пунктуация. Казах, че в никакъв случай няма да го позволя. Казах, че не мога нито да стоя, нито да седя в една и съща стая с дори една страница от коректура, върху която този безмозъчен дърдорко е оставил фекалийните си следи. Междувременно Херкулан и Помпей вече бяха отстъпили чак до прозореца и аз имах предчувствието, че са готови да скочат през този двайсететажен портал. Така че сграбчих архангела за копчето на сакото му, преди да направи своя опит за летене, и му обясних, че цялото това… нещо… трябва да бъде оправено и пунктуацията ми да бъде възстановена такава, каквато я бях напечатал. След това обещах да се върна на следващия ден, тоест днес, точно на обяд, за да прочета напарфюмираната коректура.

Хауълс вече се смееше на глас. Холмс никога не беше виждал Джеймс да се усмихва толкова широко. Детективът си позволи леко да се усмихне.

След като смехът около масата утихна — обядващите на съседните маси им хвърляха погледи, след което обсъждаха нещо на нисък глас, като очевидно това нещо беше къдрокосият писател, който беше захапал между зъбите си кубинска пура — Хауълс каза: