Стивън Кинг - Петата четвъртина

Паркирах таратайката зад ъгъла, край къщата на Кинан, поседях малко в тъмното, след това завъртях ключа й слязох. Като затръшнах вратата, чух как се лющи ръжда и пада на улицата. Нещата нямаше да продължат дълго по този начин.

Пистолетът бе в кобура под мишницата, прилепнал към тялото ми. Беше 45-и калибър, собственост на Барни, и слава богу. Гледах на цялата работа с известна ирония. Може би дори с чувството, че справедливостта ще възтържествува.

Къщата на Кинан представляваше архитектурно чудовище, разпростряло се върху един ар земя, цялата в тъпи ъгли и стръмни стрехи, зад желязната ограда. Беше оставил портата отключена, точно както се надявах. Малко преди това бях забелязал, че вика някого от дневната и интуицията недвусмислено ми бе подсказала, че това беше или Джагър, или Сержанта. Бе дошъл краят на дългото чакане; това беше моята нощ.

Приближих се до алеята пред къщата, като внимавах да се държа близко до храстите, и се ослушвах за всеки по-особен звук, който се чуваше през януарския вятър.

Нищо не се чуваше. Беше петък вечер и постоянната прислужница на Кинан сигурно се забавляваше на нечие парти, с обявено облекло за всички — долно бельо. Никой в къщи, освен това копеле Кинан. Чака Сержанта. Чака — въпреки че още не го знае — и мен.

Вратата на гаража беше отключена и се промъкнах вътре. Абаносовата сянка на импалата на Кинан изплува в мрака. Проверих задната врата. Колата също беше отключена. Помислих си, че Кинан не беше роден за разбойник, прекалено доверчив беше. Влязох в колата, седнах и зачаках.

Започнах да чувам слабите звуци на джаз, които се носеха във въздуха, много тихо, много красиво. Може би Майлз Дейвис. Кинан слуша Майлз Дейвис и държи джин-фис в ръката си с добре поддържан маникюр. Браво.

Дълго чаках. Стрелките на часовника ми изпълзяха от осем и половина на десет без пет. Имах предостатъчно време за мислене. Мислех си най-вече за Барни, и това не беше просто въпрос на личен избор. Мислех си за това как изглеждаше той, когато го бях намерил в онази малка лодка, вторачен в мен, издаващ безсмислени грачещи звуци. Два дни се бе носил по вълните и бе почервенял като варен рак. По корема му, където беше прострелян, имаше засъхнала черна кръв.

Беше се опитал да направлява лодката, доколкото може, но най-вече му бе помогнал късметът. Късмет, че бе стигнал дотук, късмет, че успя да говори още известно време. Бях приготвил шепа приспивателни таблетки, в случай че не можеше да говори. Не исках да го оставя да страда. Особено ако нямаше сериозна причина за това. Оказа се, че имаше. Той имаше да каже нещо, една страхотна история, и успя да ми я разкаже почти цялата.

Когато умря, отидох до лодката и взех пистолета му 45-и калибър, скрит отпред, опакован в непромокаема торбичка. След това вкарах лодката му в средата на реката и я потопих. Ако можех да поставя епитаф над главата му, сигурно щеше да бъде оня, че всяка минута се ражда по един хапльо. А някои от тях се оказват много добри момчета, също като Барни, готов съм да се обзаложа, че е така. Обаче вместо да се занимавам с това, аз тръгнах да търся хората, които го бяха подредили така. Трябваха ми шест месеца, за да намеря Кинан и да се убедя, че Сержанта е поне някъде наблизо, обаче аз съм си инат и ето ме тук.

В десет и двадесет по алеята плисна светлината на фарове и аз залегнах на пода на импалата. Новопристигналият вкара колата в гаража и я паркира плътно до колата на Кинан. По звука приличаше на стар фолксваген. Моторът замря и чух Серж, който ругаеше тихо, докато се измъкваше от мъничката кола. Някой запали светлината на площадката и след това до мен долетя звукът от отключваща се врата.

Чух гласа на Кинан.

— Сержант! Закъсня! Влизай, ще ти налея едно питие.

— Скоч — бе отговорът.

Предварително бях свалил прозореца. Сега извадих през него пистолета на Барни, държах го с две ръце.

— Не мърдайте — казах аз.

Сержанта беше изкачил половината стълби към площадката. Кинан, като истински домакин бе излязъл, гледаше към него и го чакаше да се изкачи, за да може да го покани да влезе пръв. И двамата се очертаваха съвсем ясно в светлината, която струеше от къщата. Съмнявах се, че ме виждат добре в тъмното, но сигурно виждаха пистолета. Беше голям.

— Кой си ти по дяволите? — попита Кинан.

— Джери Тарканиън — казах аз. — Само ако помръднете, ще ви пробия по една такава голяма дупка, че през нея ще може да се гледа телевизия.