Стивън Кинг - Петата четвъртина

Сержанта не се поколеба. Той взе лампата от нощното шкафче и откърти дъното й. Неговата четвъртина от картата бе навита внимателно вътре. Той ми я подаде безмълвно.

— Хвърли ми я — подканих го аз. Сержанта ми пусна една тъничка усмивка.

— Ти си едно предпазливо дребно копеленце, а?

— Открих, че си струва. Дай я, Серж.

Той ми я подхвърли.

— Откъдето дошло, там отишло — каза той.

— Ще си изпълня обещанието — казах аз. — Считай, че си изкарал късмет. Хайде, в другата стая.

В очите му просветнаха студени пламъчета.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще се погрижа да не мърдаш много, поне известно време. Давай!

Отидохме в дневната, в стройна колона от двама. Сержанта застана под голата електрическа крушка, с гръб към мен, леко вдигнал рамене, в очакване куршумът да пробие главата му всеки миг. Тъкмо вдигах пистолета да стрелям, когато светлината угасна.

Изведнъж бунгалото стана тъмно като в рог.

Хвърлих се вдясно, Серж вече летеше като хладен бриз. Чух как изтупка и събори някакви вестници, когато падна на земята, след скока си напред. После тишина. Пълна тишина.

Изчаках очите ми да свикнат с тъмнината, но когато свикнаха, пак нямаше полза. Мястото приличаше на гробница, в която се очертаваха хиляда неясни надгробни плочи. Сержанта ги знаеше всички.

Знаех какво представлява Серж, не беше труден за разгадаване. Бил зелена барета във Виетнам и никой не си даваше труд да го нарича с истинското му име, беше просто Сержанта — едър, страшен убиец.

Някъде в мрака той се приближаваше към мен. Сигурно познаваше стаята като дланта си, защото не се чуваше нито звук, не изскърца дъска, не се сурна крак. Но чувствах как се приближава към мен — отляво или пък отдясно, а може би с някакъв трик щеше да ме атакува фронтално. Дръжката на пистолета в ръката ми бе мокра от пот и трябваше с усилие на волята да се удържа да не стрелям напосоки. Давах си ясна сметка, че в джоба си имах три четвърти от баницата. Не си бях задал въпроса защо изгасна светлината. Поне до момента, в който през прозореца не нахлу лъча на мощен прожектор, който, блуждаейки случайно, освети Сержанта, замръзнал полусвит на два метра вляво от мен. Очите му зеленееха в яркия конус на светлината.

В дясната му ръка просветна бръснач и изведнъж си спомних как ръката му се беше вдигнала към ревера в гаража на Кинан.

Сержанта каза една единствена дума към лъча на прожектора:

— Джагър?

Не зная кой го улучи пръв. Някакъв пистолет с голям калибър стреля зад лъча на прожектора, а аз натиснах спусъка на пистолета на Барни два пъти — просто рефлекс. Сержантът бе хвърлен назад към стената с такава сила, че едната му обувка излетя.

Стрелях веднъж към прозореца, но улучих само стъклото. Лежах на една страна в мрака и си дадох сметка, че не съм бил единственият, който е чакал алчността на Кинан да се прояви. Джагър също е чакал. И въпреки че имах още дванадесет патрона в колата, в пистолета ми беше останал само един.

Не трябва да се занимаваш с Джагър, приятелче, беше казал Сержанта, Джагър ще те глътне.

Сега вече имах добра представа за стаята. Изправих се и се затичах полуприведен, прескачайки проснатите крака на Серж в ъгъла. Скочих във ваната и подадох само очите си над ръба й. Нямаше никакъв звук, абсолютно никакъв Дъното на ваната беше грапаво и олющено. Зачаках.

Минаха около пет минути. На мен ми се сториха пет часа.

После светлината пак проблесна — този път в прозореца на спалнята. Опипа за кратко, после пак угасна.

Пак тишина. Дълга, мощна тишина. На мръсната повърхност на ваната видях всичко. Кинан — отчаяно усмихнат, Барни — със съсиреците около дупката в корема му, на изток от пъпа. Сержанта — замръзнал в лъча на прожектора, стиснал бръснача съвсем професионално между палеца и показалеца си. Джагър — тъмна сянка, без лице. И аз. Петата четвъртина.

Изведнъж се чу глас точно пред вратата. Беше мек и обработен, почти женствен, но не ефешки. Звучеше страшно заплашително и убедително.

— Хей, красавецо.

Мълчах. Нямаше да ми улучи номера, ако не въртеше шайбата по-настойчиво.

Когато се чу отново, гласът този път долетя от прозореца.

— Ще те убия, красавецо. Дойдох да убия тях, но и ти ставаш.

Пауза, докато той се премести още веднъж. Когато се чу отново, този път гласът долетя от прозореца над главата ми, точно над ваната. Вътрешностите ми се надигнаха към гърлото. Ако сега включеше прожектора…

— Няма място за пето колело — каза Джагър. — Много съжалявам.