Стивън Кинг - Петата четвъртина

Почти не го чух как се премести. Този път беше до вратата.

— Нося си моята четвъртинка у себе си. Искаш ли да дойдеш да я вземеш?

Страшно ми се докашля, но успях да се сдържа.

— Ела да си я вземеш, красавецо — в гласа му имаше подигравка. — Цялата баница. Ела и я вземи.

Но за мен не беше наложително и предполагам, че той го знаеше. Държах нещата в свои ръце. Сега можех да намеря парите. Със своето единствено парче Джагър нямаше никакъв шанс.

Този път тишината наистина продължи безкрайно дълго — половин час, може би час, цяла вечност. Безкрайност на квадрат. Тялото ми започна да изтръпва. Навън вятърът свиреше толкова силно, че не се чуваше нищо друго, освен снега, който тупа по стените. Престанах да усещам върховете на пръстите си.

После, около един и половина, се чу един призрачен стържещ звук, сякаш, сякаш в тъмното пълзяха плъхове. Спрях да дишам. По някакъв начин Джагър бе успял да се промъкне в къщата. Беше направо в средата на стаята…

Тогава ми стана ясно. Rigor mortis, ускорена от студа. Вкочаняването изтръгваше последни звуци от мъртвия Серж. Поотпуснах се малко.

Точно в този момент вратата се отвори с трясък и Джагър връхлетя вътре, като призрак, добре откроен върху плаща на снега, висок, отпуснат и дългурест. Прицелих се и куршумът проби дупка през главата му. И при краткото просветване от изстрела забелязах, че съм пробил плашило без лице, облечено в риза и панталони, захвърлени от някой от фермерите наоколо. Фалшивата глава падна от пръчката на метла, която представляваше шията й. Тогава Джагър стреля в мен.

Държеше полуавтоматичен пистолет и вътрешността на ваната беше като голям перкустичен кух чинел. Разлетелият се порцелан, отскачаше от стената, удряше ме по лицето. Върху ми се посипаха трески и един-единствен горещ куршум.

След това той зареди пистолета, нямаше да ме остави. Щеше да ме застреля във ваната като риба в каца. Дори не мажех да си покажа главата.

Сержанта ме спаси. Джагър се препъна в големия му, мъртъв крак, залитна и надупчи с куршуми пода, вместо главата ми. Тогава се изправих на колене. Направих се на Роджър Клемънс. Хвърлих пистолета на Барни към главата му.

Пистолетът го удари, но не го спря. С мъка се прехвърлих през ваната и се хвърлих към него, Джагър пусна два тромави изстрела вляво от мен.

Неясният му силует отстъпи назад, опита се да запази равновесие, с една ръка държеше ухото, което бях ударил с пистолета. Улучи ме в китката, а вторият изстрел одраска шията ми. Тогава, колкото и невероятно да звучи, той пак се препъна в краката на Серж и падна по-гръб. Пистолетът му се насочи нагоре и той изстреля един куршум през тавана. Това беше последният му шанс. Изритах пистолета от ръката му, чувайки как се трошат кости със звука, с който пукат мокри съчки. Сритах го в слабините и той се преви на две. Пак го ритнах, този път в тила, и краката му изтропаха по пода. Тогава все едно, че беше мъртъв, но аз продължих да го ритам, ритах го, докато от него не остана нищо друго освен кървава каша, като мармалад от ягоди, нищо, по което да го идентифицират, нито зъби, нито нищо. Ритах го, докато престанах да мога да си движа краката и пръстите ми съвсем изтръпнаха.

Изведнъж усетих, че крещя, но нямаше кой да ме чуе, освен мъртъвците.

Избърсах си устата и се наведох над тялото на Джагър.

Както се оказа, той ме беше излъгал за неговата част от картата. Това не ме учуди много. Не, не исках това да кажа. Това никак не ме учуди.

Таратайката ми си беше на мястото, където я бях оставил, но сега се бе превърнала в призрачна купчина сняг. Фолксвагенът на Серж бе една миля по-надолу. Надявах се парното ми да работи. Целият бях измръзнал. Отворих вратата и леко трепнах, докато сядах вътре. Драскотината на шията ми се беше съсирила вече, но ръката ми страшно болеше.

Много пъти трябваше да въртя ключа, докато най-накрая моторът се запали. Парното работеше и единствената чистачка успя да разчисти повечето сняг от страната на шофьора. Джагър бе излъгал за своята четвъртина — нямаше я и в неговата ненабиваща се в очи (вероятно крадена хонда), с която той беше дошъл. Но адресът му беше в портфейла и ако наистина исках да имам неговата четвърт, струва ми се, имах много добри шансове да я намеря. Но не смятах, че ще трябва — три парчета би трябвало да стигнат, особено когато на парчето на Сержанта имаше X.

Внимателно потеглих. Трябваше да внимавам много. Сержанта бе прав по отношение на едно нещо: Барни си беше глупак. Фактът, че някога ми е бил приятел, вече беше без значение. Беше си платил дълга.