Пол Хофман - Петата погибел

Представете си. Млад наемен убиец, всъщност още почти момче, лежи грижливо прикрит сред високите зелено-черни тръстики, растящи в изобилие покрай реките на Валомброза. Чака отдавна, но той е търпеливо създание, а онова, което очаква, за него е може би по-скъпо от живота. До него лежат лък от ясеново дърво и стрели с върхове от черна стомана, способни да пронижат дори най-скъпата броня, стига врагът да е достатъчно близо. Не че днес ще има нужда от тях, защото младежът не чака някакъв негодник, заслужил смъртта, а най-обикновена водна птица. Притъмнява, и женският лебед (лебедица, нарича я мислено младежът) прелита през пълната с врани гора. Техният дрезгав грак е пълен с горчива обида от нейната красота, докато тя се спуска над водата и я докосва като четката на художник — точно и прелестно. После започва да плува напред с цялото изящество, което е прославило нейните събратя — човешко око никога не е виждало тъй грациозно движение по тъй застояла сива вода сред тъй неподвижен и сумрачен въздух.

Остра и безпощадна като омраза, стрелата полита през същия този въздух, който тя е благословила, но профучава на няколко крачки встрани от целта. И лебедицата се издига във въздуха с мощ и изящество, белотата й прорязва пространството в дирене на спасение. Младежът се е изправил и гледа нейното бягство.

— Другия път ще ти видя сметката, коварна блуднице! — провиква се той и захвърля лъка, единственото от всички оръдия на смъртта (нож, меч, лакът, зъби), което така и не е успял да овладее до съвършенство, ала и единственото, което му дава надежда да отмъсти за разбитото си сърце. Ако изобщо има надежда. Защото, макар че това е сън, дори и в сънищата не е способен да улучи хамбар от двайсет метра.

Той се събужда и половин час лежи, унесен в мрачни мисли. Истинският живот внимава да не засегне отчаяните авантюристи, но кошмарите могат безнаказано да се подиграват дори и на най-свирепите убийци — а Томас Кейл несъмнено е един от тях. После той отново заспива, за да сънува пак есенните листа, падащи над потоците на Валомброза, и големите бели криле, размахани вихрено из мъглата на ранното утро.

„Балада за Томас Кейл, Ангелът на Смъртта“ е една от най-бездарните поеми, излизали някога от Службата за разпространение на Вярата на Обесения Изкупител. Впоследствие тази институция става тъй прочута с умението си да измисля опашати лъжи в полза на Изкупителите, че изразът „от монах го чух“ се превръща в пословица.

Общоизвестно е, че истинските събития преминават в историята и биват преобразени според предразсъдъците на онзи, който ги записва. После историята бавно се превръща в легенда, където всички факти са замъглени въпреки интереса на разказвачите, които вече са мнозина, различни и често си противоречат. Накрая, може би след хилядолетия, всички намерения, добри или зли, всички лъжи и всички истини се сливат в универсален мит, където всичко може да е вярно или невярно. Вече няма значение. Но истината е, че много неща се отклоняват от факта почти веднага, след като са се случили, и още преди залез-слънце започват да се преобразяват в необятната мъгла на митовете. Така например, цитираните по-горе стихове са написани само два месеца след събитията, които тъй неудачно се мъчат да обезсмъртят. Нека да ги прегледаме ред по ред.