Пол Хофман: Петата погибел

Кейл огледа света и го обзе чувството, че е увиснал насред самото небе; с разтуптяно сърце и смаяни очи той виждаше на безкрайни километри наоколо необятното синьо небе отгоре и жълтата пръст отдолу, която се извиваше, за да го срещне в дъга от блестяща виолетова мараня. Сякаш пред взора му се разстилаше целият свят, а не само дъга от около осемдесет километра. Няколко минути Боско мълча, докато Кейл гледаше потресен безкрайната шир. Накрая Кейл се обърна към него.

— Е?

— Първо — за родителите ти. Чух слухове… — Той помълча за миг. — … слухове от Мемфис, малко след като ти уби Соломон Соломон.

— Той си получи заслуженото, което не бих казал за хората, които ти ме накара да убия.

От многото им неприятни общи спомени този бе най-лошият. Убеден, че убийствената дарба на Кейл е божествено вдъхновение, Боско дори не си бе помислил, че принудата да се бие до смърт срещу няколко опитни, макар и осъдени войници може да бъде дълбоко травмираща за едно момче на дванайсет или тринайсет години, колкото и да е тренирано и коравосърдечно.

— Сърцето ми беше готово да изхвръкне от гърлото през всяка секунда, когато си мислех, че си в опасност.

Това не беше лъжа, или поне не съвсем. Отначало той бе изпаднал във възторг от смъртоносното доказателство за убийствения талант на момчето. Подобно великолепие можеше да се обясни само с религиозен екстаз. Но след шестата смърт Боско осъзна, че Бог може да се засегне от неговото желание за доказателство и да накаже високомерието му, като позволи Кейл да бъде наранен. Именно тази мисъл накара Боско изведнъж да се изплаши за Кейл и да сложи край на клането.

Единствено смайването попречи на Кейл да го хвърли веднага от Издатината. Човекът, който го пребиваше по всяка възможна причина, измислена от злобното му въображение, и още толкова пъти съвсем без причина, сега признаваше, че се е тревожил за него през цялото време, и то с тон, способен да размекне и най-коравото сърце. Но сърцето на Кейл бе далеч по-кораво от всяко друго. Той пощади живота на Боско само защото любопитството му надхвърляше дори омразата. А освен това не забравяше за трийсетте свирепи негодници, които го чакаха долу.

— Разкажи ми за слуховете.

— След като ти го уби, плъзна мълва, че Изкупителите са те отвлекли още като бебе от едно семейство, свързано пряко с Дожа на Мемфис — че по рождение си Матераци, и то не от най-незначителните.

Може ли тишината да бъде зашеметяваща? Бихте повярвали в това, ако стояхте до тях на Великата издатина.

— Вярно ли е? — гласът на Кейл неволно спадна до шепот. Настана кратко мълчание.

— Ни най-малко. Твоите родители бяха неграмотни селяни без значение за когото и да било.

— Убихте ли ги?

— Не. Те на драго сърце те продадоха за шест пенса.

Дори Боско се изненада от дивия смях, който последва думите му.

— Мислех, че може да се разочароваш — заради Матераците, искам да кажа — но нима те радва, че си бил купен за шест пенса?

— Не е важно какво ме радва. Защо сме тук?

Боско отново се загледа към просторната равнина под тях.

— Когато Бог решил да създаде човешкия род, взел ребро от първото си велико творение, ангела Сатана. И с реброто на Сатаната създал първия човек от земна пръст. Недоволен, че докато спял, Бог взел реброто му, без да го пита, Сатаната се разбунтувал срещу Господа и бил низвергнат от небесата. Но Бог се смилил над човешкия род, защото било грешка да го сътвори от реброто на тъй коварен слуга. И понеже грешката била негова, Бог пратил много пророци да спасят човечеството от собствената му същност, като се надявал така да извади на бял свят всички онези хубави неща, заради които го бил създал. Накрая, в отчаяние, изпратил собствения си син да ги спаси. — Боско леко се завъртя с изражение на крайно учудване и в очите му бликнаха сълзи. — Ала те го обесили.

Той пак замълча за две-три минути.

— Тъй милостив е Господ Бог, че размишлявал печално над тази ужасна рана цели хиляда години. През цялото това време той прехвърлял в ума си всичко хубаво, всичко добро за хората. Но винаги чувал и виждал непоносимия сблъсък между Божественото и злата отрова, вградена в човека поради неговата любяща, но ужасяваща грешка.

Отново настана кратко мълчание, докато той се вглеждаше в зашеметяващия пейзаж под Издатината. Когато пак заговори, гласът му бе станал още по-мек и разсъдлив.

— Сърцето човешко е дребно, но желае големи неща. Само по себе си не би стигнало за вечеря на куче, но и целият свят не може да го засити. Човекът не жали нищо живо; той убива, за да се нахрани, за да се облече, за да се украси; убива, за да нападне и за да се защити; убива за знания и за забавление; убива заради самото убийство. Изтръгва червата от агнето и с тях свири на арфа; взема смъртоносния зъб на вълка и с него вае прекрасните си произведения на изкуството; от слонските бивни прави играчки за децата си.