Ернст Хофман - Приказки

В деня на Възнесение Господне, в три часа следобед, един млад човек изтича през Черните порти на град Дрезден и в бързината си налетя право в кошницата с ябълки и сладкиши, които една стара, грозна жена продаваше, цялото съдържание, доколкото остана несмазано и нестъпкано, се пръсна на всички страни за най-голяма радост на уличните хлапета, които весело си поделиха плячката, подхвърлена им по този начин от припрения господин. На проклятията и виковете, нададени от старицата, стрините наоколо оставиха сергиите си с разни лакомства и напитки, обкръжиха младия човек и започнаха с просташка невъздържаност да го ругаят и кълнат, а той, занемял от досада и срам, само подаде малката си, не особено пълна кесия, която старицата алчно грабна и бързо пъхна в бездънния си джоб. Сега вече кръгът около младия човек се разкъса, той изскочи от него, но докато бързаше по-скоро да се отдалечи, старата изкряска след него:

— Тичай, тичай, дяволско изчадие, теб в стъкло трябва да те затворят, само в стъкло!

В пискливия, грачещ глас на жената имаше нещо тъй ужасяващо, че минувачите учудено се спряха и усмивката, която отначало се разля по лицата им, веднага изчезна. А студентът Анселмус (защото именно той беше младият човек), въпреки че не разбра нищо от странните думи на жената, почувства неволно някакъв ужас и още повече ускори крачките си, за да се избави от отправените към него любопитни погледи на тълпата. И докато си пробиваше път през навалицата от празнично пременените, разхождащи се граждани, той чуваше да се шушне отвред: „Горкият младеж! Уф, каква проклета жена!“ Тайнствените думи на старицата неусетно бяха придали на сама по себе си смешната случка известен трагичен обрат и хората наоколо започнаха да спират вниманието си върху човека, когото дотогава изобщо не бяха забелязвали. Жените бързо простиха на добре сложения, строен, явно образован, силно пламнал от затаения гняв младеж цялата проявена от него несръчност, както и напълно скараното му с модата облекло. Сиво-синкавият му фрак беше така скроен, като че ли шивачът, който го беше шил, беше само дочул нещо за днешната модна линия, докато черните, добре поддържани атлазени дрехи му придаваха вид на човек с някаква учена титла, което никак не се съгласуваше с походката и държането му. Когато студентът наближи края на алеята, която водеше към Линкеските бани, така се задъха, че трябваше да тръгне вече по-бавно, но все пак не смееше да погледне наоколо, защото още му се струваше, че наоколо летят ябълки и сладкиши, и всеки приветлив поглед, отправен към него от една или друга девойка, схващаше само като отражение на злорадия смях край Черните порти. Така той стигна до входа на Линкеските бани. Върволица празнично издокарани хора нахълтваше в увеселителното заведение. Отвътре долитаха звуци от духова музика, навалицата от весели гости ставаше все по-шумна. Сълзите бяха готови да се появят в очите на горкия студент Анселмус, защото Възнесение беше и за него особено любим семеен празник и той също имаше намерение да вземе участие в развлеченията, предлагани от това райско място, дори беше решил да се поразпусне до половин порция кафе с ром и една бутилка двойна бира и за да може така да погуляе, беше взел у себе си повече пари, отколкото следваше да си позволи. Но сега фаталната стъпка в кошницата с ябълки го беше лишила от всичко, което бе взел. За кафе и двойна бира, за музика и оглеждане на пременени девойки — с една дума, за всички мечтани удоволствия не можеше вече и да се мисли. Той бавно отмина входа и тръгна по пътя към Елба, който беше по това време съвършено пуст. Под едно бъзово дърво, израсло от някаква стена, той откри много приятна полянка. Разположи се на нея и си натъпка една лула с превъзходен лечебен тютюн, който неговият приятел, гимназиалният директор Паулман, му беше подарил. До самия него се плискаха и весело шумяха златожълтите вълни на хубавата Елба, отвъд която прелестният Дрезден смело и гордо извисяваше островърхите си кули в благоуханния небосвод над цъфналите поляни и свежо разлистените гори, а по-нататък, прибулени от настъпващия здрач, планинските зъбери напомняха за далечната Бохемия. Но загледан мрачно пред себе си, студентът Анселмус само изпускаше кълба тютюнев дим, лошото му настроение все повече се засилваше, докато най-после се изрази в следните думи: