Ернст Хофман: Приказки

Когато се свести, той лежеше на сиромашкото си легло, а пред него стоеше гимназиалният директор Паулман и казваше:

— Какви са, за Бога, тия безумия, драги господин Анселмус, дето ги вършите!

— Духът погледна към водата и тя се раздвижи, разбушува се, разпени вълни и с рев се устреми към бездните, които раззинаха черните си гърла, жадни да я погълнат. Като тържествуващи победители гранитните скали надигнаха коронованите си със зъбери глави, за да защищават долината, докато слънцето я приеме в майчините си скути. И то като с пламенни ръце я обгърна с лъчите си, заобиколи я със своите грижи и я сгря. Тогава хиляди кълнове се пробудиха от дълбокия сън, в който се бяха унесли под пустинния пясък, вирнаха зелени листенца и стръкчета към лицето на майката, а в техните цветове и пъпки като усмихнати дечица лежаха в зелените си люлки нови цветенца, докато и те, пробудени от майката, се оживиха и се украсиха със светлините, които майката за тяхна радост бе оцветила по хиляди начини със своите багри. А в средата на долината имаше един черен хълм, който се издигаше и спускаше като човешки гърди, развълнувани от изгарящ копнеж. Но от глъбините се надигнаха враждебни изпарения, кълбяха се, събираха се на големи облаци и се опитваха да забулят лицето на майката. Тогава майката повика бурята. Тя се разбушува, помете мъглите и когато чистите лъчи отново докоснаха черния хълм, на него от безкрайно възхищение се разцъфтя прекрасна огнена лилия, прелестните й листенца блажено се разтвориха като устни, за да приемат сладките майчини целувки.

И тогава в долината нахлу някаква бляскава светлина. Това беше младежът Фосфорус. Огнената лилия го видя и обзета от неудържима любов, с горещ копнеж го замоли: „О, бъди вечно мой, прекрасни младежо! Защото аз те обичам и ще умра, ако ти ме напуснеш.“ А младежът Фосфорус й каза: „Готов съм да бъда твой, хубаво цвете, но тогава ти като непослушно дете ще напуснеш баща и майка, ще изоставиш дружки и ще поискаш да станеш нещо по-голямо и по-мощно от всичко, което днес се радва като теб на живота. Копнежът, който сега сладостно съгрява цялото ти същество, ще се разпадне на стотици лъчи, ще почне да те измъчва и разяжда, чувството ще роди хиляди нови чувства и висшето блаженство, запалено от искрата, която ще хвърля в тебе, е всъщност безнадеждно страдание, от което ти ще загинеш, за да се родиш отново по непознат начин. Тази искра е мисълта!“

„Ах! — проплака лилията. — Та не мога ли с този плам, който гори сега в мен, да бъда твоя? Нима ще мога да те обичам повече отсега, нима ще мога да те съзерцавам както сега, ако ме унищожиш?“

Тогава младежът Фосфорус я целуна и лилията пламна като пронизана от светлина, от лумналите огнени езици се излъчи ново същество, което бързо се издигна над долината и се понесе в безкрайните простори, без повече да се грижи за дружките от младини и за любимия младеж. А той заплака по изгубената си любима, защото също и него само безкрайната любов бе довела при красивата лилия в усамотената долина, и гранитните скали съчувствено склониха глави пред неговата скръб. Но една канара разтвори недрата си, от тях шумно излитна черен крилат дракон и каза: „Моите братя, металите, спят вътре, но аз съм винаги буден и бодър и искам да ти помогна.“ Летейки по всички посоки в пространството, драконът улови най-после съществото, което се бе излъчило от огнената лилия, отнесе го на хълма и го обгърна с крилете си. Тогава лилията се върна пак в старото си състояние, но постоянната мисъл я измъчваше, а любовта й към младежа Фосфорус беше режеща болка, от която, сякаш облъхнати от отровни изпарения, цветенцата, които иначе се радваха, като я гледаха, повехнаха и умряха. Тогава младежът Фосфорус се препаса с греещо от безброй лъчи бляскаво въоръжение и влезе в бой с дракона, който така налиташе и удряше с черните си криле в бронята му, че ясният й звън се разнасяше далече наоколо. От силното звънтене цветенцата пак оживяха, налетяха като пъстри птиченца върху дракона, чиито сили се изчерпаха и той се скри победен в земните глъбини. Лилията беше освободена, младежът Фосфорус, изпълнен с пламенен копнеж, я обгърна с неземна любов и цветенцата, птичките и дори високите гранитни скали се преклониха с ликуващ химн пред лилията като пред царица на долината…