Ернст Хофман - Приказки

И тъй, както вече казах, от оная вечер, когато видя архивариуса Линдхорст, студентът Анселмус изпадна в някаква унесена замисленост, която го правеше безчувствен към всеки възвишен допир с обикновения живот. Той усещаше, че нещо непознато се е пробудило в душата му и предизвиква в него онази блажена болка, а именно копнежа, който обещава на човека вече друго, по-възвишено битие. Сега той предпочиташе да броди сам из полята и горите и освободен от всичко, което дотогава го бе свързвало с несретния му живот, да се опитва да намери себе си, съзерцавайки многобройните картини, възникващи в душата му. И един ден се случи така, че на връщане от една далечна разходка той мина пак край онова забележително бъзово дърво, под което, обладан от някакво вълшебство, веднъж беше видял такива чудеса. Той се почувства странно привлечен от познатата му зелена полянка, но едва бе поседнал на нея, и всичко, което тогава беше видял като в божествен унес и което под въздействието на някаква чужда сила сетне беше изтласкано от душата му, изведнъж отново му се представи в най-живи багри, като че ли го виждаше за втори път. Да, сега му беше дори още по-ясно, че прекрасните, носещи неземно щастие сини очи са принадлежали на златистозелената змия, която се беше увила сред бъзовото дърво, и че именно в извивките на гъвкавото й тяло бяха прозвучавали всички ония чудни тонове на кристалните камбани, изпълнили го с такова очарование и блаженство. И както в деня на Възнесение Господне, той и сега обгърна с ръце бъзовото дърво и извика нагоре към клоните и листата му:

— Ах, увий се, извий се поне още веднъж в клоните, прелестна зелена змиичке, за да те видя пак. Поне още веднъж ме погледни с дивните си очи! Ах, аз те обичам и ще умра от скръб и болка, ако ти не се върнеш отново!

Но всичко остана безмълвно и бъзовото дърво, както тогава, само загадъчно шумеше. Но студентът Анселмус вече разбра какво тъй вълнува душата му и каква е тази болка, която мъчително раздира гърдите му с безкрайния си копнеж. „Та това е — каза си той, — защото до смърт, от цялата си душа, те обичам, прелестна златна змиичке, защото не мога да живея вече без теб и ще умра от безнадеждна тъга, ако не те видя отново, ако не те имам и като моя любима. Но аз зная, ти някога ще бъдеш моя и тогава всичко, което ми обещават прекрасните сънища от един друг, по-възвишен свят, вече ще се сбъдне!“ И от този ден всяка вечер, когато слънцето още посипваше със своето злато само върховете на дърветата, студентът Анселмус отиваше под бъзовото дърво, викаше с жален глас от дълбините на сърцето си нагоре към клоните и листата и призоваваше прекрасната си любима, зелено-златната змиичка. И когато един ден пак правеше така, пред него внезапно застана висок слаб човек, загърнат в широка светлосива връхна дреха. Вперил в студената нощ пламенния поглед на големите си очи, той извика:

— Ехей, кой е този, дето така плаче и ридае под това дърво? Ехей, та това бил господин Анселмус, който иска да преписва манускриптите ми.

Студентът Анселмус доста се поизплаши от този мощен глас, защото гласът беше същият, който в деня на Възнесение Господне бе извикал: „Ехей, какво е това шушнене и шепнене и тъй нататък.“ От слисване и уплаха той не можа да промълви ни дума.

— Но какво ви е, господин Анселмус — продължи архивариусът Линдхорст (защото именно той беше човекът със светлосивата връхна дреха), — какво искате от това бъзово дърво и защо не идвате при мен да подхванете работата си?

Наистина студентът Анселмус все още не се беше решил да посети отново архивариуса Линдхорст в дома му, въпреки че онази вечер беше набрал мъжество да стори това. Сега обаче, виждайки тъй хубавите си блянове разрушени, и то пак от същия враждебен глас, който му беше отнел навремето любимата, той бе обзет от отчаяние и невъздържано извика:

— Вие може да ме сметнете за луд или не, господин архивариус, това ми е съвършено безразлично, но тук, на това дърво, съгледах в деня на Възнесение Господне златистозеленикавата змия — ах, моята вечна любима! — и тя ми заговори с прелестни кристални тонове, но вие, господин архивариус, се провикнахте така ужасно през реката…

— Но как тъй, любезни мой! — прекъсна го архивариусът Линдхорст, като си вземаше, странно усмихнат, щипка енфие. А студентът Анселмус почувства как някакво бреме се отвали от душата му, когато можа да заговори за странното приключение, сметна, че беше напълно справедливо, дето бе обвинил архивариуса: та нали той се беше провикнал така гръмогласно от далечината. И щом се посъвзе, студентът каза: