Ернст Хофман - Приказки

— Да ви възнагради Бог, драги регистраторе, дано успеете да върнете разсъдъка на този млад човек — рече директорът Паулман.

— Да ви възнагради Бог! — повтори и Вероника, като повдигна набожно очи към небето, но в себе си бе убедена, че студентът Анселмус, дори и без разсъдък, си е един много мил млад човек. И тъй, когато архивариусът Линдхорст с шапка и бастун се запъти тая вечер към изхода, регистраторът Хеербранд веднага сграбчи студента Анселмус за ръката и пресичайки с него пътя на архивариуса, каза:

— Дълбокоуважаеми господин таен архивариус, това е студентът Анселмус, който е необикновено вещ в краснописа и рисуването и би желал да прекопира вашите редки манускрипти.

— Това ми е извънредно приятно — отговори бързо архивариусът Линдхорст и като нахлупи триъгълната си войнишка шапка, отстрани решително регистратора Хеербранд и студента Анселмус от пътя си и шумно заслиза по стълбите, така че те двамата доста се слисаха и изумено загледаха вратата, която архивариусът така затръшна пред носовете им, че пантите й издрънчаха.

— Много странен стар човек — каза регистраторът Хеербранд.

— Странен стар човек… — промълви студентът Анселмус след него, усещайки как леден ток смразява кръвта в жилите му, така че той се скова едва ли не като статуя. Но посетителите наоколо се засмяха и рекоха:

— Днес архивариусът пак беше в особено настроение, утре сигурно ще му мине и няма да промълви вече нито дума, а само ще се вглежда в дима на лулата си или ще чете вестниците. Не бива да му се обръща внимание.

„И това е вярно — помисли си студентът Анселмус, — та кой би обърнал внимание на такова нещо! Не каза ли архивариусът, че му било извънредно приятно, дето искам да препиша манускриптите му? И защо регистраторът Хеербранд се изпречи на пътя му тъкмо когато той искаше да си отиде вкъщи? Не, не, господин тайният архивариус Линдхорст е всъщност много мил човек и учудващо либерален, само че е малко оригинален в странните си изказвания. Но за мене то няма значение. Утре точно в дванайсет часа аз съм при него, пък ако щат и сто бронзирани ябълкопродавачки да са против.“

Би трябвало да попитам и тебе, благосклонни читателю, дали и ти не си имал часове, а дори и дни, и седмици в живота си, когато всичките ти обикновени действия и постъпки са възбуждали у теб само мъчително недоволство и всичко, което иначе ти е извънредно значително и важно като мисъл и чувство, изведнъж започва да ти се струва детинско и жалко? В такива моменти ти сам не знаеш какво да сториш и къде да се денеш, в гърдите ти се надига смътно чувство, че все някъде и някога трябва да се сбъдне някакво висше, излизащо извън кръга на всички земни наслади, желание, което духът като строго държано плахо дете не смее да изрази. И с този копнеж по непознатото, което, където и да отидеш и да се озовеш, те обгръща като благоуханен сън с прозрачни, разтапящи се под проницателния поглед образи, ти занемяваш за всичко, което те заобикаля. Блуждаеш като безнадеждно влюбен с мрачен поглед наоколо и всичко, което хората в разноликата си навалица вършат по един или друг начин, не буди у тях нито болка, нито радост, сякаш не принадлежиш вече на техния свят. Ако си се чувствал, благосклонни читателю, някога така, тогава от собствен опит знаеш състоянието, в което студентът Анселмус се намираше. Изобщо, бих желал вече да съм успял, благонамерен читателю, да представя съвършено живо образа на студента Анселмус пред погледа ти. Защото в нощните си бдения, които използвам, за да опиша неговата извънредно странна история, аз имам да ти разказвам толкова невероятни неща, които превръщат всекидневния живот на съвсем обикновени хора в нещо дотам свръхестествено, че се боя да не би накрая да престанеш да вярваш в съществуването както на студента Анселмус, така и на архивариуса Линдхорст, и у теб да възникне съвършено неоправдано съмнение в съществуването дори на гимназиалния директор Паулман и регистратора Хеербранд, макар че последните почтени граждани и днес още живеят в Дрезден. Опитай се, благонамерен читателю, да разпознаеш във вълшебното царство, изпълнено с тъй дивни чудеса, предизвикващи в мощни приливи и най-голямо блаженство, и най-невъобразим ужас — царство, където една строга богиня леко приповдига своето було и ни се струва, че зърваме нейния лик (но често долавяме усмивка в строгия й поглед, това е закачливата шеговитост, която си играе с най-милите си деца); да, опитай се, благонамерен читателю, да разпознаеш в това царство, което духът често ни разкрива ако не иначе, то поне насън, опитай се, казвам, да разпознаеш обичайните ти образи, които всекидневно те заобикалят, както се казва, в обикновения живот. И тогава ще ти се стори, че това дивно царство е много по-близо до теб, отколкото си го мислил, нещо, което от сърце ти желая и за което гледам да ти загатна, като ти разказвам необикновената история на студента Анселмус.