Ернст Хофман - Приказки

— Нека сега ви разкажа всичко, което тъй съдбоносно ми се случи на Възнесение, а после можете да говорите и постъпите и изобщо да мислите за мен, каквото ви е угодно.

И разказа цялата странна случка, започвайки от злополучното стъпване в кошницата с ябълки и свършвайки с побягването на трите златистозелени змии през реката и как сетне хората го сметнали за пиян или безумен.

— Всичко това — заключи студентът Анселмус — аз наистина видях и дълбоко в гърдите ми още ясно звучи ехото от сладостните гласове, които ми говореха тогава. Това не беше никакъв сън и ако не умра от любов и копнеж, то все тъй още вярвам в златистозелените змии, макар да виждам от усмивката ви, уважаеми господин архивариус, че смятате тия змии за плод на разгорещената ми фантазия.

— Ни най-малко — отговори съвсем спокойно и равнодушно архивариусът Линдхорст. — Златистозелените змии, които вие, господин Анселмус, сте видели в бъзовия храсталак, са били моите три дъщери и че вие страшно сте се влюбили в сините очи на най-малката от тях, наречена Серпентина, ми е повече от ясно. Впрочем аз знаех това още същия ден. Седях зад работната си маса и ми дойде до гуша от непрекъснато долитащото до мен шушукане и звънтене. Тогава извиках на шляещите се момичета, че е време да се приберат вкъщи, защото слънцето вече залязваше и те достатъчно се бяха развличали с песни и пиене на слънчеви лъчи.

На студента Анселмус се стори, че с ясни думи му се казва нещо, за което отдавна се е досещал, и тъй като почувства, че бъзовият храст, стената и поляната и всички предмети наоколо заточват сякаш бавно да се въртят, той се опита да събере мислите си и да каже нещо, но архивариусът не го остави да проговори, бързо свали ръкавицата от лявата си ръка, показа на студента пръстена си с чудно блестящ камък и каза:

— Вгледайте се тук, драги господин Анселмус. Това, което ще видите, сигурно ще ви достави удоволствие.

Студентът Анселмус се вгледа и — о, чудо! — като от пламтящ фокус камъкът хвърляше на всички страни лъчи, те бързо се сляха в светещо, ясно, кристално огледало, в което, ту отбягвайки, ту преплитайки се, се виеха, танцуваха и подскачаха трите златистозелени змиички. И когато стройните им, изпускащи хиляди искри тела се докосваха, прозвучаваха като от кристални камбани чудни акорди. Тогава, изпълнена с копнеж и въжделение, средната змиичка подаде главицата си от огледалото и тъмносините й очи казаха:

— Познаваш ли ме, вярваш ли в мене, Анселмус? Само във вярата е любовта — можеш ли да обичаш?

— О, Серпентина, Серпентина! — извика студентът Анселмус в безумен възторг, но архивариусът Линдхорст дъхна бързо върху огледалото, лъчите с електрическо прашене се прибраха обратно във фокуса и на ръката пак заблестя само един малък смарагд, върху който архивариусът отново надяна ръкавицата.

— Видяхте ли златистите змиички, господин Анселмус? — попита архивариусът Линдхорст.

— Ах, Боже мой, да! — отговори студентът. — Видях и милата прелестна Серпентина.

— Шт! Не говорете! — продължи архивариусът Линдхорст. — Достатъчно е за днес. Впрочем, ако се решите да работите при мен, ще имате възможност доста често да виждате дъщеря ми, или по-право, аз ще мога да ви доставям това истинско удоволствие, стига да се проявите добре в работата си, искам да кажа, стига да прекопирвате с най-голяма точност и чистота всеки буквен знак. Но вие не идвате при мен, въпреки че регистраторът Хеербранд ме бе уверил, че в близките дни ще се явите, и затова от доста време напразно ви чакам.

Щом архивариусът Линдхорст спомена името Хеербранд, студентът Анселмус усети веднага, че наистина стои пак с двата си крака на земята и че наистина е студентът Анселмус, а застаналият пред него човек е архивариусът Линдхорст. В равнодушния тон на архивариуса — тон в крещящо противоречие с невероятните явления, които той като истински вълшебник бе предизвикал — имаше нещо ужасяващо, засилвано впрочем и от пронизващия поглед на блестящите очи, вторачени от костеливите кухини на сбръчканото му, слабо лице. Студентът Анселмус бе обзет от същото непреодолимо зловещо чувство, което го беше обладало вече веднъж в кафенето, когато архивариусът им разказваше такива невероятни неща. Сега той с мъка можа да се съвземе и когато архивариусът още веднъж го запита: „Е, защо не дойдохте при мен?“, той се насили и разказа всичко, което му се бе случило пред входната врата.

— Драги господин Анселмус — каза архивариусът, когато студентът завърши своя разказ, — драги господин Анселмус, на мене ми е добре известна тази ябълкопродавачка, за която благоволихте да ми разкажете. Тя е едно фатално същество, което ми създава всевъзможни неприятности, и това, че се е оставила да бъде бронзирана, за да осуетява приятни за мен посещения, е наистина много лошо и не бива да се търпи. Затова, ако дойдете утре в дванайсет часа при мене и забележите пак това гримасничене и кривене, бъдете така добър да й капнете на носа от тази течност, тогава веднага ще се оправи. А сега сбогом, драги господин Анселмус, аз вървя малко бързичко и затова не мисля, че ще искате да се върнете в града с мене. Сбогом и довиждане до утре в дванайсет часа.