Ернст Хофман: Приказки

— Нека господинът не плаче тъй страшно в мрачината и не плаши хората. Щом нищо му няма, освен дето е гаврътнал няколко чашки повече, най-добре ще бъде, ако си отиде сега право вкъщи и веднага си легне!

Студентът Анселмус ужасно се засрами и само тъжно изпъшка.

— Е, хайде, хайде — продължи гражданинът, — господинът нека прощава, това може да се случи с всеки, а на Възнесение Господне човек може от радост и да попрехвърли мярката. Това се случва и с божите служители, господинът навярно е вече кандидат. Но ако той ми позволи, аз ще си натъпча една лула от неговия тютюн, че моят там отсреща се свърши.

Така говореше гражданинът, когато студентът Анселмус вече се готвеше да поеме лулата и кесията с тютюна, за да ги прибере в джоба си, но гражданинът бавно и основно чистеше лулата си и после също тъй бавно започна да я пълни. В това време надойдоха и няколко млади девойки, те поговориха шепнешком с жената и почнаха да се кискат, като поглеждаха Анселмус. А той сякаш стоеше на тръни и нажежени игли. Щом си получи обратно лулата и кесията с тютюн, презглава побягна от това място. Всичко странно, което бе видял, беше напълно изчезнало от паметта му, само си спомняше, че беше приказвал всевъзможни безсмислици под бъзовото дърво, а това още повече го ужасяваше, защото винаги бе чувствал вътрешно отвращение от всички, които разговарят сами със себе си. „Дяволът говори от тях“ — казваше неговият ректор, а така мислеше и самият Анселмус. Да бъде сметнат за пиян candidatus theologiae 1 1 Кандидат по богословие (лат.). — Б.пр. — тази мисъл беше за него непоносима. Той вече искаше да свие по алеята с тополи при Козелската градина, когато един глас зад него го извика:

— Господин Анселмус, господин Анселмус, накъде, за Бога, така сте се забързали!

Студентът се спря като закован на мястото си, защото беше убеден, че сега пак ще го сполети някое ново нещастие. А гласът отново се чу:

— Господин Анселмус, та елате насам, ние ви чакаме тук, край реката!

Едва сега студентът разбра, че го викаше неговият приятел, гимназиалният директор Паулман. Той се върна при Елба и намери директора с двете му дъщери, както и регистратора Хеербранд, че се готвят да се качат в една лодка. Директорът Паулман покани студента в лодката, за да минат през Елба и да прекарат заедно вечерта в неговото жилище, което се намираше в предградието Пирна. Студентът Анселмус прие с голямо удоволствие поканата, защото се надяваше да се отърве по този начин от злата съдба, която днес го преследваше. Когато пресичаха реката, случи се, че на отсрещния бряг край Антоновската градина беше устроено някакво увеселение с фойерверки. Съскайки и пращейки, ракетите излитаха високо нагоре и сияйните им звезди се пръскаха във въздуха и се разпадаха на хиляди съскащи лъчи и пламъци. Погълнат от мислите си, студентът Анселмус седеше при гребящия с веслата лодкар, но когато съгледа във водата отражението на пръскащите се във въздуха звезди и искри, стори му се, че златистите змиички също прекосяват реката. Всичко странно, което беше видял под бъзовото дърво, изплува живо в съзнанието му и неизразимият копнеж, пламенните желания, изпълващи с мъчителен възторг гърдите му, отново го овладяха. „Ах, вие ли сте, златни змиички, пейте, запейте ми пак! При вашата песен отново ще се появят прелестните тъмносини очи — ах, вие ли плувате сега под вълните!“ Така извика студентът Анселмус и направи буйно движение, като че ли ще се хвърли веднага от лодката във водата.

— Какво го прихваща господина? — извика лодкарят, като го улови за пеша на дрехата. Двете девойки, които седяха до него, изпискаха от страх и се втурнаха към другия край на лодката. Регистраторът Хеербранд каза нещо на ухото на директора Паулман и той му отговори нещо, но студентът Анселмус долови само думите: „Такива пристъпи — не сте ли ги забелязвали досега?“ Веднага след това директорът Паулман стана и с доста сериозно, изпълнено с достойнство, служебно изражение на лицето седна при студента Анселмус, хвана ръката му и каза:

— Какво ви е, господин Анселмус?

Студентът Анселмус едва не загуби съзнание, защото душата му бе обзета от някакво неудържимо раздвоение, което напразно се мъчеше да потисне. Той ясно виждаше, че това, което бе сметнал за блещукане на златните змиички, е било само отражение от фойерверките край Антоновската градина. Но някакво непознато чувство — сам не знаеше дали на блаженство, или на болка — стягаше конвулсивно гърдите му и когато лодкарят удряше с веслата във водата, която сякаш гневно се плискаше и шумеше, Анселмус долавяше в този шум някакво тайнствено шушнене и шепот: „Анселмус, Анселмус! Не виждаш ли, че ние плуваме пред теб? Сестрицата ни отново те поглежда — вярвай — вярвай — вярвай в нас.“ И на него му се струваше, че вижда в отраженията три пламтящи зеленикави ивици. Но когато се вгледа с тъга във водата с надеждата пак да погледнат към него носещите му такова блаженство дивни очи, видя, че всъщност това са били само отражения от осветените прозорци на близките къщи. Смълчан, той седеше на пейката, борейки се със себе си. Но директорът Паулман продължаваше все по-настойчиво да го пита: