Ернст Хофман: Приказки

— Няма съмнение, аз съм роден само за нещастия! Че никога не ми се е падала парата в новогодишната баница, че все губя на „чифт-тек“, че филията ми с масло все ще падне върху намазаната си страна — за това да не говорим. Но не е ли истинска зла орис, че макар и да съм, напук на дявола, вече студент, аз все пак съм и ще си остана несръчен провинциалист. Облякъл ли съм някога нови дрехи, без веднага да им лепна някое мазно петно или отвратително да ги раздера на някой стърчащ гвоздей? Поздравил ли съм някога някой придворен съветник или дама, без шапката ми да отхвръкне надалеч, без дори да се подхлъзна и най-позорно да се просна на излъскания под? Не съм ли принуден да плащам всеки пазарен ден в Хале по три-четири гроша за изпотрошени грънци, защото дяволът все ще ме накара да тръгна направо като някаква муха без глава? Отишъл ли съм веднъж навреме на лекции или някъде другаде, където се е налагало да бъда? Нима някога ми е помогнало, че съм излизал половин час по-рано и заставал пред вратата с ръка върху дръжката? Нали, щом се опитвах при звука на звънеца да я натисна, дяволът я ще ми излее някой леген на главата, я някой внезапно ще излезе и ще се сблъска с мене и аз ще се заплета в хиляди разправии, така че току-виж пак съм закъснял. Ах, ах! Къде останахте, блажени мечти за бъдещо щастие, когато в гордостта си се надявах, че ще мога да се издигна до таен секретар! Но не направи ли така злощастната ми звезда, че и най-благоразположените към мене хора да ме намразят? Знаех, че тайният съветник, на когото бях препоръчан, не може да понася хора с къса коса. Фризьорът с немалък труд ми прикрепи отзад на главата една малка плитка, но още при първия ми поклон проклетата връв се изниза и един пъргав мопс, който в това време ме подушваше, триумфално понесе плитчицата ми към тайния съветник. Аз се спуснах уплашен след него, но връхлетях върху масата, на която, закусвайки, съветникът работеше: чашите, чиниите, мастилницата, пясъчницата с дрънчене се прекатуриха и струи от шоколад и мастило заляха току-що написаната релация. „Господине, да не сте луд?“ — закрещя разгневеният таен съветник и ме изгони веднага. Каква полза, че гимназиалният директор Паулман ми е дал известна надежда за една писарска служба, нима злощастната ми звезда, която навсякъде ме преследва, ще допусне това? Ето и днес! Исках да отпразнувам това тъй хубаво Възнесение с истинска душевна наслада, исках, както му е редът, да се поразпусна. Можех като всеки друг посетител на Линкеските бани гордо да подвикна: „Келнер, една двойна бира, но от най-добрата!“ Можех да постоя до късно вечерта, и то в непосредствена близост с една или друга компания от красиви, прелестно издокарани млади момичета. Знам, че бих добил кураж, че бих станал съвсем друг човек; щях да стигна дори дотам, че ако някоя девойка би запитала: „Колко ли е часът?“ или „Какво е това, което сега свирят?“ — аз щях свободно да скоча, без този път да прекатуря бирата си или да се спъна в пейката; почтително приведен, щях да направя няколко крачки и да кажа: „Позволете, мадмоазел, да ви услужа, това е увертюрата от «Дунавска женица» или «Ей сега ще удари шест часът». Нима някой ще намери нещо лошо в това? Не, казвам ви! Девойките биха се спогледали с дяволска усмивка, както става обикновено, когато се осмеля да покажа, че и аз умея да си служа с лекия светски тон и зная как да се отнасям към дамите. Но ето че дяволът ме вкара в проклетата кошница с ябълки и сега трябва самотно да пуша моя лечебен…“

Тук студентът Анселмус беше прекъснат в своя монолог от някакво странно шумолене, което се му край него в тревата, но скоро то се плъзна към клоните и листата на бъзовото дърво, което се свеждаше над Анселмус. Изглеждаше, като че ли ту вечерният ветрец поклаща листата, ту птички пърхат сред клоните, докосвайки се закачливо при своя летеж с малките си крилца. В този момент нещо започна да шушне, да шепне, сякаш цветовете на дървото зазвучаха като накачени по него кристални камбанки. Анселмус се заслуша. И тогава сам не разбра как шепненето, шушненето и звънтенето се превърнаха в тих, едва доловим говор:

— Измежду — помежду — между клонки, между разпукнали цветове ние пълзим, лъкатушим и се вием — сестрице — сестрице — вий се — блещукайки — бързо, бързо нагоре — надолу — вечерното слънце изпраща последни лъчи, свири вечерният вятър — росата шумоли — пеят цветовете — нашите езичета трепкат, ние пеем заедно с цветовете и клонките — звездите скоро ще заблестят — скоро ще трябва да се спуснем надолу — да пропълзим, да залъкатушим — сестрице.