Ернст Хофман: Приказки

И тихият говор продължи така с объркани думи. Студентът Анселмус помисли: „Това ще е вечерният вятър, който нашепна днес толкова ясни слова.“ Но в същия миг над главата му се разнесе високо тризвучие от звънки кристални камбанки. Той погледна нагоре и съзря три блестящи златистозелени малки змии, които се бяха увили в клоните и протягаха главици към вечерното слънце. Тогава отново се чу шушнене и шепнене на същите думи и малките змии запълзяха нагоре-надолу между листата и клоните и докато се движеха, сякаш хиляди искрящи смарагди се сипеха през тъмнозелените листа на бъзовия храст. „Това ще е вечерното слънце, което така се отразява в бъзовите листа“ — мислеше си студентът Анселмус, но тогава камбаните прозвучаха отново и Анселмус видя как една от змиите насочи отгоре главицата си към него. Сякаш електрически ток премина през цялото му тяло, той потрепера, загледа се нагоре, една двойка прекрасни тъмносини очи се впериха с неописуем копнеж в неговите и някакво непознато дотогава чувство на висше блаженство и на пронизваща болка разкъса гърдите му. И докато се вглеждаше с копнеж в тези дивни очи, сладостните акорди на кристалните камбани прозвучаха отново и искрящите смарагди пак се посипаха върху него, обгърнаха го с хиляди святкащи пламъчета и го оплетоха със златни блещукащи нишки. А бъзовото дърво прошумоля и каза:

— Ти полежа в сянката ми, моето благоухание те обгръщаше, но ти не ме разбра. Дъхът на цветовете ми е моят език, когато любовта ме възпламени.

Вечерният вятър го погали и каза:

— Аз милвах твоите слепоочия, но ти не ме разбра, полъхът ми е моят език, когато любовта ме възпламени.

Слънцето се показа иззад облаците и лъчите му припламнаха с думите:

— Аз те обливах със своето жарко злато, но ти не ме разбра, жарта е моят език, когато любовта ме възпламени.

И потъвайки все по-дълбоко в погледа на прелестните очи, все по-горещ ставаше копнежът, все по-пламенно се разгаряше желанието в сърцето на Анселмус. И тогава всичко се раздвижи, сякаш пробудено за радостен живот. Полските цветя и цъфналите дървета разпръснаха наоколо своя аромат, подобен на чудна песен, подета от хиляди флейти, и това, което те пееха, се отнасяше като ехо от прелитащите златни вечерни облаци в далечни страни. А когато и последният лъч на залязващото слънце изчезна зад планините и вечерният здрач хвърли своето було над околността, някъде отдалеч се чу един дълбок грубоват глас:

— Ехей, какво е това шушнене и шепнене там на другия бряг? Ехей, кой търси там още лъчи отвъд планините — хайде, стига сте се грели, стига сте пели — ехей, прибирайте се вече през храсталаците и тревата, през треволяците и реката! Ехей, хайде по-ско-ро до-лу, хайде по-ско-ро долу!

Гласът заглъхна като тътен от далечен гръм, а кристалните камбани с рязък, неприятен тон изведнъж се строшиха. Всичко се смълча и Анселмус видя как трите змиички се плъзнаха, блещукайки, през тревите към Елба. С едва чуто шумолене те се гмурнаха в реката и над вълната, където изчезнаха, лумна с пращене зеленикав пламък, който се стрелна косо към града и постепенно угасна.

— Господинът май не е с всичкия си! — каза една почтена гражданка, която се връщаше със семейството си от разходка. Тя се спря, скръсти ръце и загледа лудешките действия на студента Анселмус. А той беше прегърнал дънера на бъзовото дърво и не преставаше да вика нагоре към клоните и листата:

— О, проблеснете, засияйте ми поне още веднъж, мили златисти змийчета, поне още веднъж ми дайте възможност да чуя вашите камбанни гласчета! Поне още веднъж ме погледнете й вие, дивни очи, поне още един-единствен път, иначе ще умра от мъка и изгарящ копнеж!

При това въздишаше и сърцераздирателно стенеше, разклащаше от неудържимо желание бъзовото дърво, а то вместо отговор само глухо и неясно шумеше и сякаш се надсмиваше на мъката на студента Анселмус.

— Господинът май не е с всичкия си — рече гражданката и на Анселмус се стори, като че някой го раздруса сред дълбок сън или дори го заля с леденостудена вода, за да го разбуди внезапно. Едва сега той видя къде се намира и съзна, че някакво странно видение го беше увлякло и накарало да говори високо сам със себе си. Той погледна смутено гражданката и посегна най-после да вдигне от земята падналата си шапка, за да побегне по-скоро от това място. Междувременно тук се приближи и главата на семейството. Той сложи на тревата малкото детенце, което носеше на ръце, опря се на бастуна и смаян загледа и заслуша студента. Сетне вдигна от земята лулата и кесията с тютюн, които студентът беше изтървал, и подавайки му ги, каза: