Пол Хофман - Петата погибел

Макар че още бе ранен следобед, Боско нареди на хората си да спрат на бивак, после се обърна към Кейл и го заговори за втори път:

— Те ще останат тук. Ние трябва да продължим. Има нещо, което искам да ти покажа. А и трябва да си изясним отношенията. Единственият изход от тази част на планината минава през този проход. Ако се опиташ да слезеш сам, знаеш какво ще се случи.

С това кротко изречено предупреждение той тръгна нагоре през прохода, и Кейл го последва. Изкачваха се около трийсет минути; Кейл спазваше постоянна дистанция от десетина метра зад бившия си учител, докато не достигнаха една площадка с ширина около двайсет метра. От едната страна имаше простичък, но красиво изработен каменен олтар.

— Това е мястото, където Ефтай удържал своята клетва пред Бога и принесъл в жертва единствената си дъщеря.

Гласа на Боско прозвуча странно, без капка преклонение и почтителност.

— А аз предполагам — отговори Кейл, — че онова петно отстрани би трябвало да е нейната кръв. Силна кръв ще да е имала — още да си личи цели хиляда години, след като се е разплискала по планинския склон.

— За Бога няма невъзможни неща. — Двамата се спогледаха за момент. — Никой не знае къде е я е убил. Този олтар е построен заради вярващите, на някои от които се разрешава да идват тук на Зли петък. Един ден след тяхното посещение идва художник и изрисува петното отново, така че да има време да остарее до следващата година.

— Значи не е истина.

— Що е истина? — рече Боско, без да очаква отговор.

След два часа бяха само на около петстотин метра под линията на снеговете и започнаха последното изкачване, преди да могат да разговарят със самия Бог. Но точно там Боско зави настрани и тръгна през планината, успоредно на снежната пелена. Разреденият въздух затрудняваше всяко движение, макар че вече не се катереха. В главата на Кейл се надигаше мъчителна болка. Докато заобикаляха едно малко възвишение, той за момент изгуби Боско от поглед и когато отново го зърна, едва не се блъсна в него. Изкупителят бе спрял и напрегнато се взираше в една плоска скала, стърчаща от планината като изоставено начало на мост.

— Това е Великата издатина, където Сатаната изкушавал Обесения Изкупител, като му предлагал власт над целия свят. — Той се обърна, погледна Кейл и посочи края на издатината. — Искам да дойдеш там с мен.

— Първо ти.

Боско се усмихна.

— Поверявам ти живота си, както и ти ми поверяваш своя.

— Не съвсем — отговори Кейл, — като се има предвид, че долу ни чакат трийсет пазачи с не твърде благи намерения.

— Така си е. Но мислиш ли, че бих си направил целия този труд само за да се опитам да те хвърля от планината?

— Изобщо не желая да мисля за теб.

Някога Боско би пребил жестоко Кейл за подобна дързост. И Кейл би му позволил да го стори. Точно в този момент той осъзна, макар и съвсем смътно, колко голяма промяна е настъпила в отношенията между тях двамата само за няколко месеца.

— А ако откажа?

— Не мога да те принудя, и няма да се опитвам.

— Но ще заповядаш да ме убият.

— Откровено казано, не. Но колкото и голяма да е омразата ти към мен — нещо, което ме наскърбява дълбоко — вече би трябвало да си осъзнал, че ти и аз сме обвързани с неразрушими въжета… мисля, че точно този израз използва в посланието си към Арбел Матераци, когато напускахме Мемфис.

Може би Боско усещаше, че Кейл е готов всеки момент да му строши врата. Но дори и да усещаше, не го показа. И все пак в него имаше някаква тревога — неразбираемата за Кейл тревога на човек, който от все сърце иска да му повярват, да го разберат, и се бои, че няма да успее.

— Освен това — добави Боско, — трябва да знаеш нещо за родителите си.

С тези думи той тръгна по грубия гранит на Великата издатина. За момент Кейл се загледа след него, потресен от казаното, както и се полагаше. Не е лесно да си представим чувствата на човек като Кейл, за когото идеята за майка и баща беше също тъй условна, както би се сторила идеята за море на някой селянин от континенталните равнини. Какво ли би изпитал такъв човек в момента, когато му кажат, че океанът е отвъд следващия хълм? Кейл тръгна по Издатината доста по-предпазливо от Боско — той не се страхуваше от височини, но не ги обичаше. Освен това Издатината под краката му изглеждаше много по-крехка, отколкото гледана от разстояние. Когато се приближи до Боско, бившият му наставник се отдръпна така небрежно, сякаш стоеше на тренировъчната площадка в Светилището, и с жест покани Кейл да застане до него, само на няколко сантиметра от страховитата бездънна пропаст.