Рик Янси - Петата вълна

Те дори няма да се събудят.

На сутринта спящата жена ще изпита само смътно безпокойство и натрапчивото чувство, че някой я наблюдава. Тревожността й ще избледнее за по-малко от ден и скоро ще се забрави.

Споменът за съня ще се задържи малко по-дълго.

Сън, в който една голяма сова се взира в нея през стъклото на прозореца с огромните си очи, оградени от бели кръгове.

Но тя няма да се събуди. Нито мъжът до нея. Двамата няма да усетят сянката над тях. Както няма да я почувства и онова, за което тя е дошла — бебето в утробата на жената. Внедряването не нарушава кожата, не засяга и една-единствена клетка от тялото на майката или рожбата й.

След по-малко от минута всичко ще свърши и сянката ще се оттегли.

Ще останат само мъжът, жената и бебето вътре в нея, както и неканеният гост вътре в бебето. Всички ще спят.

Мъжът и жената ще се събудят на сутринта, бебето — няколко месеца по-късно с раждането си.

Неканеният гост в него ще продължи да спи още цели няколко години. Дотогава тревогата на майката и споменът за съня отдавна ще са изчезнали.

Пет години по-късно, докато се разхожда с детето си из зоологическата градина, жената ще мерне сова като тази от съня. Гледката необяснимо защо ще я разтревожи.

Но какво толкова? Не е първата, сънувала страшни сови!

Нито пък ще е последната.

Извънземните са тъпи.

Не говоря за истинските извънземни. Те, Другите, не са глупави. Другите са толкова по-напред от нас, че все едно да сравняваш най-глупавия човек с най-умното куче. Няма и място за сравнение.

Говоря за извънземните, които си измисляме.

Онези, които фабрикуваме от мига, в който сме осъзнали, че искрящите светлинки в небето над нас са слънца като нашето и около тях сигурно кръжат планети, подобни на нашата. Разбрахте, нали — извънземните, които си представяме, онези, които очакваме да ни нападнат, човекоподобните. Виждали сте ги безброй пъти. Как ни връхлитат от небето с техните летящи чинии и сриват Ню Йорк, Токио или Лондон; или шестват по земята в огромни, подобни на паяци машини, стрелят с лъчеви оръжия и винаги, ама винаги човечеството в миг забравя дрязгите си и, сплотено в едно, дава смел отпор на нашествениците. Давид убива Голиат и всички (с изключение на Голиат) се разотиват щастливи.

Какви глупости!

Все едно хлебарка да си въобрази, че може да възпре обувката, канеща се да я размаже.

Няма как да разберем, но се обзалагам, че Другите знаят за човешките фантасмагории. И сигурно се пукат от смях. Майко мила! Ако, разбира се, имат чувство за хумор. Сигурно ни се смеят така, както ние на едно глупаво сладко пале. „Какви глупави, сладки хора! Мислят, че разсъждаваме като тях! Не са ли очарователни?“

Така че забравете всички летящи чинии, малки зелени човечета и гигантски механични паяци, бълващи смъртоносни лъчи. Забравете епичните битки с танкове и изтребители, както и триумфалната победа на нашата разпасана, но твърда и неустрашима човешка раса над пълчищата от опулени чудовища. Това е толкова далеч от истината, колкото тяхната умираща планета от нашата — живата.

Истината е, че ако им паднем, с нас е свършено.

Не е изключено да съм последното човешко същество на Земята.

Което означава — и последното във Вселената.

Знам, че е тъпо. Надали са избили всички… засега. Макар че и това е възможно. Изглежда Другите искат да разсъждавам точно така.

Помните ли динозаврите? Добре.

И да не съм последният човек на Земята, сигурно съм от последните. Напълно сама — отчайващо сама — докато ме помете Четвъртата вълна и ме отнесе в отвъдното.

Това е една от мислите, които ме будят през нощта. Знаете какво е да се събудиш в три, облян от студена пот. Свит на кълбо, ококорен и дотолкова ужасѐн, че трябва да си напомняш да дишаш, ако не искаш сърцето ти да спре.