Рик Янси: Безкрайното море

Няма да има жътва.

Пролетта събуди спящите стебла и яркозелените им стръкове започнаха да се промушват през влажната пръст и да се надигат като сънливци, протягащи се след дълга дрямка. Когато пролетта отстъпи на лятото, яркозелените стъбла потъмняха, пожълтяха, а след това станаха златистокафяви. Дните станаха по-дълги и горещи. Дебелите грамади от въртящи се черни облаци носеха дъжд, а кафеникавите стръкове лъщяха в сумрака, стаен под тъмния балдахин на небето. Житото се надигаше и зреещите му класове се огъваха под прерийния вятър, като накъдрена завеса, като безкрайно, люлеещо се море, което се простираше до хоризонта.

Беше жътва, а нямаше нито един фермер, който да откъсне някой житен клас от стъблото, да го стрие между мазолестите си ръце и да издуха плявата, за да я отдели от зърното. Нямаше жътвар, който да сдъвче зърната и да усети как деликатната им кожица се спуква между зъбите му. Фермерът беше умрял от чумата, а останалите от семейството му бяха избягали в най-близкия град, където и те бяха загинали заедно с милиардите други, погубени от Третата вълна. Сега старата къща, построена от дядото на фермера, беше като безлюден остров, заобиколен от безкрайно, кафяво море. Дните започнаха да намаляват, нощите станаха студени и житото започна да поляга под сухия вятър.

То беше оцеляло след градушките и гръмотевиците на летните бури, но късметът нямаше да го спаси от студа. Когато бежанците се подслониха в старата къща, житото вече беше мъртво, смачкано от твърдия юмрук на сланата.

В края на този последен земеделски сезон, петима мъже и две жени, които не се познаваха помежду си отпреди, сега се оказаха свързани от негласното обещание, че и най-незначителният измежду тях е толкова важен, колкото и всички, взети заедно.

Мъжете се редуваха да стоят на пост на верандата. През деня безоблачното небе беше с блестящ, яркосин цвят, а спусналото се ниско над хоризонта слънце обагряше матовокафявото жито с лъскавозлатни нюанси. Нощите не идваха спокойно, а сякаш се сгромолясваха гневно върху земята и под звездната светлина златистокафявото жито започваше да искри с цвета на полирано сребро.

Механизираният свят беше мъртъв. Бреговете бяха опустошени от земетресения и вълни цунами. Чумата беше покосила милиони.

Мъжете на верандата гледаха житото и се чудеха какво ли още предстои.

Рано един следобед, мъжът, който беше на пост, видя морето от жито да се разделя, някой се приближаваше към фермерската къща, пробивайки си път през класовете. Той извика на останалите вътре и една от жените излезе, застана до него на верандата и двамата заедно наблюдаваха как високите стъбла изчезват в кафявото море, сякаш самата земя отдолу ги засмуква. Кой или какво предизвикваше това не можеше да се види над житните класове. Мъжът слезе от верандата. Насочи пушката си към житото. Стоеше на двора и чакаше, жената чакаше на верандата, а останалите чакаха вътре в къщата, притиснали лица към прозорците. Никой не продумваше. Чакаха житната завеса да се вдигне.

Когато това стана, се появи едно дете и тишината на очакването беше нарушена. Жената изтича от верандата и блъсна дулото на пушката надолу.

— Той е просто дете. Би ли застрелял дете?

Лицето на мъжа се изкриви от нерешителност и от усещането, че всичко онова, което преди беше приемал за даденост, сега беше изкривено.

— Откъде да знаем? — попита той жената. — Как можем да сме сигурни в каквото и да било?

Детето се препъна и падна. Жената се затича към него и го взе в обятията си, притискайки мръсното лице на момчето към гърдите си, а мъжът с пушката препречи пътя й.

— Той замръзва. Трябва да го вкараме вътре.

Тогава мъжът усети силен натиск в гърдите си. Той се почувства смазан между онова, което светът е бил, и това, в което се бе превърнал, между човека, който той самият е бил преди, и онзи, който бе сега, и цената на всички неизречени обещания натежа в сърцето му.

— Той е просто дете. Би ли застрелял дете?