Рик Янси: Безкрайното море

— Не се преструвай, Катализатор — сопва се тя. — Знам, че не ми вярваш за Ивън.

— На теб вярвам. Неговата история обаче не се връзва.

Отправям се към вратата, преди тя да се е нахвърлила отгоре ми. По-добре човек да не предизвиква Каси Съливан по темата за Ивън Уокър. Не я виня за това. Ивън е нейният малък клон над пропастта, в който се е вкопчила, и това, че вече го няма, само я кара още по-здраво да се вкопчва в него.

Малката не издава никакъв звук, но усещам погледа й върху себе си — знам, че е будна. Връщам се при леглото.

— Вземи ме с теб — прошепва тя.

Поклащам глава. Говорили сме за това стотици пъти.

— Няма да отсъствам дълго. Само два дни.

— Обещаваш ли?

Няма начин, Малката. Обещанията са единствената останала разменна монета. Трябва да бъдат използвани разумно. Долната й устна потреперва, в очите й има влага.

— Хей — меко й казвам аз. — Какво ти казах за това, войнико? — възпирам желанието си да я докосна. — Кое е най-важното нещо?

— Да не се оставяме на лошите мисли — послушно отвръща тя.

— Защото лошите мисли правят какво?

— Правят ни мекушави.

— А какво става, когато сме мекушави?

— Умираме.

— А искаме ли да умрем?

— Още не — поклаща глава тя.

Докосвам лицето й. Бузите й са студени, покрити с горещи сълзи. Още не. Според часовника, който отмерва изтичащото време на човечеството, това малко момиче вероятно е достигнало средната си възраст. Двете със Съливан сме стари. А Зомби? Той е направо изкопаемо.

— Започнах да си мисля, че си променила решението си — казва Зомби и в тъмните му очи сякаш проблясва присмех, но може и да е от треската.

Поклащам глава.

— Малката.

— Тя ще се оправи — той пуска в ход убийствената си усмивка, за да ме успокои.

Зомби не може да оцени напълно колко безценни са обещанията, иначе нямаше да ги раздава така небрежно.

— Не за Малката се безпокоя. Изглеждаш ужасно, Зомби.

— Заради времето е. Действа ми ужасно — на устните му отново проблясва усмивка. — Някой ден все ще се усмихнеш на нещо, което кажа, редник Катализатор, и тогава светът ще се пречупи на две.

— Не съм готова да поема тази отговорност.

Той се засмива и аз сякаш чувам гъргоренето дълбоко в гърдите му.

— Ето вземи — той ми подава още една брошура за пещерите.

— Имам си вече — казвам му аз.

— Вземи и тази, в случай че я загубиш.

— Няма да я загубя, Зомби.

— Ще изпратя Кекса с теб — отбелязва той.

— Не, няма.

— Аз съм шефът и ще го направя.

— Кекса ти е нужен повече тук, отколкото на мен там, отвън.

Той кимва. Знаел е, че няма да се съглася, но не е могъл да се сдържи да направи още един последен опит.

— Може би трябва да се откажем — предлага той. — Искам да кажа, тук не е чак толкова зле. Има хиляди дървеници, няколкостотин плъха и две дузини трупове, но пък гледката е фантастична…

Той поглежда към брошурата в ръката си. Двадесет и три градуса през цялата година!

— Докато не ни затрупа снегът или температурите не паднат отново. Положението не може да продължава по този начин, Зомби. Вече се задържахме тук твърде дълго.

Не го разбирам. Водихме безкрайни спорове и сега той иска да продължи. Понякога се чудя на Зомби.

— Трябва да рискуваме и ти знаеш, че не можем да го направим слепешката — продължавам аз. — Има вероятност в тези пещери да се крият и други оцелели и те може да не са готови да постелят червен килим, за да ни посрещнат — особено, ако са се срещали с някои от заглушителите на Съливан.

— Или новобранци като нас — добавя той.

— Така че ще поогледам и ще се върна след два дни.

— Гледай да си изпълниш обещанието.

— Това не е обещание.

Няма какво повече да си кажем. Има още милион неща, за които трябва да поговорим. Това може да е последният път, когато се виждаме. Той също си го мисли, защото казва:

— Благодаря ти за това, че спаси живота ми.

— Вкарах куршум в ребрата ти и сега може да умреш.

Той поклаща глава. Очите му блестят от треската. Устните му са сиви. Защо са го нарекли Зомби? Беше като някаква зла поличба. Първия път, когато го видях, той правеше лицеви опори на двора върху кокалчетата на ръцете си. Лицето му беше изкривено от гняв и болка, върху асфалта под юмруците му се стичаше кръв.

„Кой е този?“ — попитах аз. „Името му е Зомби .“ Казаха ми, че се е борил с чумата и е оцелял, но аз не им повярвах. Никой не побеждава чумата. Чумата е като смъртното наказание. Над него се беше навел Резник, сержантът, който обучаваше новобранците, и крещеше колкото му глас държи, а Зомби, облечен в безформения син гащеризон, беше стигнал до точката, в която дори само още една опора изглежда невъзможна. Не знам защо се изненадах, когато той ми нареди да го застрелям, за да може да спази неизпълнимото обещание, което беше дал на Фъстъка. Когато гледаш смъртта в очите и тя мигне първа, нищо не изглежда вече невъзможно. Дори четенето на мисли.