Рик Янси: Безкрайното море

Жената мина покрай него, изкачи се нагоре по стъпалата към верандата и влезе в къщата. Мъжът сведе глава, сякаш се молеше, после я вдигна нагоре, сякаш в неизречена молба. Изчака още няколко минути, за да види дали някой друг няма да се появи от житата, защото му се струваше невероятно, че едно хлапе може да оцелее толкова дълго само и беззащитно, без някой да го закриля. Как беше възможно нещо такова?

Когато влезе във всекидневната на старата фермерска къща, той видя жената да държи детето в скута си. Тя го беше увила в одеяло и му бе дала вода. Малките зачервени и премръзнали пръстчета на момчето стискаха чашата. Останалите се бяха събрали в стаята и никой не продумваше, а само гледаха детето, онемели от изненада.

Как нещо такова беше възможно?

Детето изскимтя. Очите му се местеха от лице на лице в търсене на нещо познато, но всички те бяха чужди за него, както бяха чужди и помежду си, преди да настъпи краят на света. Момчето изплака, че му е студено и че има лоша рана на гърлото, която го боли.

Жената, която го държеше, го подкани да отвори уста. Тя видя възпалената тъкан в задната част на устата на детето, но не видя тънката като косъм жица близо до отвора на гърлото му. Не можеше да види миниатюрната капсула, свързана към края на жицата. Когато се наведе, за да надникне в устата на детето, тя не можеше да знае, че устройството вътре в него е настроено да открива въглеродния диоксид в дъха й.

Нашият дъх беше спусъка.

Нашето дете — оръжието.

Експлозията изпари мигновено старата фермерска къща.

За житото беше нужно малко повече време. От къщата, допълнителните постройки или силоза, който през всичките предишни години беше пълен с изобилна реколта, не беше останало нищо. Но сухите, жилави стъбла, които бяха погълнати от огъня, се превърнаха в пепел и когато по залез острият, северен вятър връхлетя прерията, той повдигна пепелта в небето и я разнесе на стотици километри, преди тя да се спусне надолу като сиво-черен сняг, който безразлично се сипеше върху безплодната земя.

Светът е часовник, който се върти наобратно.

Чувам го в ледените пръсти на вятъра, които драскат по прозореца. Усещам мириса му в плесенясалия килим и гниещите тапети на стария хотел. Чувствам го в повдигането на гърдите на Малката, докато спи. Туптенето на сърцето й, ритъмът на дишането й, което затопля ледения въздух — те са часовникът, чиято пружина се развива.

В другия край на стаята Каси Съливан стои на пост край прозореца. Лунната светлина се процежда през малката цепнатина в завесите зад нея и осветява струйките пара от замръзналия й дъх, които бликат от устата й. По-малкият й брат спи в най-близкото до нея легло — малка топка под купчината завивки. Главата й се върти като някакво махало, докато погледът й се мести между прозореца и леглото. Въртенето на главата й, ритъмът на дишането й, както и това на Фъстъка, на Малката и моето собствено — всичко това отбелязва времето на развиващата се часовникова пружина.

Измъквам се от леглото. Малката простенва насън и се заравя по-дълбоко под завивките. Студът се процежда надолу и стяга гърдите ми, макар че съм напълно облечена, с изключение на ботушите и анорака, които вземам от долния край на леглото. Съливан ме наблюдава, докато навличам ботушите си, и после, когато отивам до килера за раницата и пушката. Присъединявам се към нея до прозореца. Имам чувството, че трябва да кажа нещо преди да изляза. Може да не се видим повече.

— Разделяме се, значи — казва тя. Хубавата й кожа проблясва под млечнобялата светлина, а луничките върху носа и страните й сякаш се носят във въздуха.

— Аха — намествам автомата върху рамото си.

— Знаеш ли, за Дъмбо ми е ясно — заради големите уши. А Фъстъка, защото Сам е толкова малък. За Малката също разбирам. Виж, това за Зомби не ми е много ясно — Бен не ще да ми каже откъде идва. Предполагам, че прякорът на Кекса има нещо общо с това, че той е нисък и дундест. Но защо Катализатора?

Усещам накъде бие. Като изключим Зомби и братчето й, тя вече няма доверие на никого. Име като Катализатора събужда параноята й.

— Аз съм човек.

— Аха — тя поглежда през цепнатината между завесите към паркинга два етажа по-долу, покрит с проблясващ лед. — Така ми каза и един друг човек. И като пълна глупачка, аз му повярвах.

— Не си била чак такава глупачка, като се имат предвид обстоятелствата.