Рик Янси: Безкрайното море

— Знам какво мислиш — казва той.

— Не. Не знаеш.

— Чудиш се дали трябва да ме целунеш за сбогом.

— Защо го правиш? — питам аз. — Защо флиртуваш с мен?

Той свива рамене. Усмивката му е разкривена като тялото му, облегнато на гишето.

— Това е нещо нормално. Не ти ли липсват нормалните неща? — пита той и очите му се впиват дълбоко в моите, винаги търсещи нещо, така и не разбрах какво. — Нали се сещаш — крайпътните заведения за бързо хранене, филмите в събота вечер, сладоледените сандвичи и постоянното ровене в Туитър?

— Не използвах Туитър — поклатих глава аз.

— Фейсбук?

Започна леко да ми писва. Понякога ми е трудно да си представя как Зомби е оцелял чак досега. Да копнееш за нещата, които сме загубили, е същото като да се надяваш за неща, които никога няма да се случат. И двете са задънени улици, водещи до отчаянието.

— Това не е важно — отвръщам аз. — Нищо от това не е важно вече.

Смехът на Зомби се разнася дълбоко от гърдите му. Той стига с бълбукане до повърхността като парата на някой горещ извор и в следващия миг аз вече не съм ядосана. Знам, че той вкарва в действие чара си и въпреки че го осъзнавам, по някакъв начин той продължава да ми въздейства. Още една от причините, поради които намирам Зомби за малко изнервящ.

— Странно е — казва той, — как преди смятахме, че всичко това има значение. Знаеш ли какво наистина има значение? — той очаква отговора ми и аз имам усещането, че се готви да си направи майтап с мен, затова не казвам нищо. — Вторият звънец.

Пак ме прекара. Знам, че е замислил някаква манипулация, но се чувствам безпомощна да го спра.

— Вторият звънец?

— Най-обикновеният звук в света. И когато всичко това свърши, ще има отново последни звънци — той подчертава думите си, може би се безпокои, че не съм го разбрала. — Помисли си само! Как вторият звънец удря отново и всичко се завръща към нормалното. Хлапетата тичат за час, сядат отегчени на чиновете си и чакат последния звънец за деня, представяйки си какво ще правят тази нощ, този уикенд и през следващите петдесет години. И те като нас ще учат за природните бедствия, болестите и световните войни. Нали се сещаш, ще им казват „Когато дошли извънземните, загинали седем милиарда души.“ И тогава звънецът ще иззвъни и всички ще отидат да обядват и да се оплакват, че картофените кюфтета са недоизпечени. Ще казват нещо от сорта на: „Лелее, седем милиарда — това е много нещо. Тъжна работа. Ще ги изядеш ли всичките тия кюфтета?“ Това е нормално. Това има значение.

Значи, не е било шега:

— Недоизпечени картофени кюфтета?

— Добре де, ясно. Всичко това е безсмислено, а аз съм идиот.

Той се усмихва. Зъбите му изглеждат много бели сред мръсната му брада и сега се сещам за това, че говореше за целувки. Чудя се дали четината върху горната му устна ще гъделичка.

Отблъсквам тази мисъл. Обещанията са безценни, а целувката също е един вид обещание.

Ярката звездна светлина прорязва тъмнината и обагря магистралата в перлено бяло. Сухата трева свети, голите дървета проблясват. Като се изключи вятърът, който свисти над мъртвата земя, светът е потънал в тишината на зимата.

Приклякам до един джип и хвърлям последен поглед назад към хотела — безличен двуетажен бял правоъгълник сред други безлични бели правоъгълници, само на шест километра от огромната дупка, която някога беше „Кемп Хейвън“. Кръстихме го хотел „Уокър“, в памет на създателя на тази огромна дупка. Съливан ни каза, че хотелът е бил предварително уговорен за срещата й с Ивън. Мнението ми беше, че е твърде близо до местопрестъплението, твърде трудно за отбраняване, а и така или иначе Ивън Уокър беше мъртъв. Напомних на Зомби, че за среща са нужни двама души. Мнението ми беше отхвърлено. Ако Уокър наистина е бил един от тях, той може да е намерил начин да оцелее.

— Как? — попитах аз.

— Имаше евакуационни капсули — отвърна ми Съливан.

— Е и?

Веждите й се събраха. Тя си пое дълбоко дъх.

— И… той може да се е измъкнал с някоя от тях.

Погледнах я. Тя отвърна на погледа ми. Нито една от двете ни не каза нищо. Тогава Зомби рече:

— Е, така или иначе трябва да се подслоним някъде, Катализатор — тогава още не беше намерил брошурата за пещерите. — А и трябва да му дадем възможност да докаже невинността си.

— Каква невинност? — попитах аз.

— Да докаже, че е този, който казва, че е — Зомби погледна Съливан, която продължаваше да ме гледа гневно. — И да удържи обещанието си.