Рик Янси - Петата вълна

Ето в какво ни превърнаха Другите — в неверници. Няма как да се съюзиш с някой, ако не му вярваш. А без вяра няма надежда.

Лиши хората от човечност и съвсем лесно ще се отървеш от човечеството.

— Трябва да видя и другата ти ръка — настоях аз.

— Казах ти…

— Трябва да видя другата ръка.

Не можах да се удържа, гласът ми трепна.

Той избухна.

— Тогава просто ще трябва да ме застреляш, кучко! Застреляй ме и да свършваме!

Главата му се свлече към стената, устата му се отвори и от нея се изтръгна страховит изтерзан вой, който се заблъска от стена в стена, докато проглуши ушите ми. Не знаех дали вие от болка, или от мисълта, че няма да го спася. Беше загубил надежда, а това убива. Много преди истинската смърт. Далеч преди това.

— Ако ти я покажа — изстена той, като се поклащаше над окървавения бетон, — ако ти покажа, ще ми помогнеш ли?

Не му отговорих. Не отговорих, защото нямах отговор.

И той реши вместо мен. За да не победят те, мисля си сега. Не искаше да се предаде, искаше да се надява. Със смъртта си щеше да запази поне частица от човешкото в себе си.

С изкривено от болка лице той бавно вдигна лявата си ръка. Светлината на деня бе почти угаснала и последните няколкото лъча сякаш идваха от него, плъзгаха се край мен и изчезваха през полуотворената врата.

Ръката му бе облята с полузасъхнала кръв. Като тъмночервена ръкавица.

Умиращата светлина погали окървавената му длан и се плъзна по протежението на нещо дълго, тънко и метално, пръстът ми конвулсивно дръпна спусъка, автоматът почти откърти рамото ми, дулото се разтресе в ръката ми, докато изпразвах пълнителя и някъде отдалеч чух някой да крещи. Но не беше той. Бях аз, аз и всички останали живи — ако имаше някой жив, всички обезверени, безпомощни, глупави човешки същества. Крещяхме, защото не разбирахме нищо, нямаше рояци от извънземни, прииждащи от небето с летящи чинии или големи метални паяци като в „Междузвездни войни“, или сладки сбръчкани човечета дошли просто да опитат от земната ни храна и да си вървят. Не, краят не е такъв.

Краят не е такъв.

Краят е себеизтребване в дълъг коридор с хладилници, в последните лъчи на един уморен летен ден.

Приближих се до него, преди да е станало съвсем тъмно. Не за да видя дали е мъртъв. Отидох, за да видя какво държи в кървавата си ръка.

Беше разпятие.

Той беше последният човек, когото видях.

Листата усилено падат, а нощите станаха студени. Не мога да остана в гората. Без листа, които да ме крият от безпилотните самолети, е неразумно да паля огън. Махам се.

Знам къде трябва да отида. Отдавна знам. Обещала съм си. Това е от ония обещания, които никога не трябва да нарушаваш, защото нарушиш ли ги, нарушаваш нещо в самия себе си — и то може би най-важното.

Но човек все отлага. Казва си, че трябва да обмисли, че не бива да нахълтва в бърлогата на лъва без план. Или че вече е твърде късно и безсмислено.

Каквато и да беше причината да не тръгна по-рано в нощта след като го убих, трябваше да потегля. Не проверих дали е жив… не огледах трупа — а трябваше, колкото и да бях уплашена.

Възможно бе да е пострадал при произшествие. Но най-вероятно по него бяха стреляли — някой или нещо. А ако някой или нещо беше стреляло, то той или то може би още се навърташе наоколо. Освен ако войникът с кръста не го бе убил. Или пък е бил от тях и кръстът е бил само за прикритие.

Ето как Другите ни мътят главите: с несигурни обстоятелства около сигурната ни смърт. Изглежда, че Петата вълна ще ни атакува отвътре, като превърне собствените ни мозъци в оръжия.

Сигурно последният човек на Земята няма да умре от глад, радиация или зъбите на диви зверове.

Той сигурно ще бъде убит от последния си съплеменник.

Тогава защо да тръгвам?

Честно казано, въпреки че оставането тук е равно на самоубийство и въпреки обещанието си, аз не искам да си вървя. Гората беше мой дом задълго. Знам всяка пътека, всяко дърво, всеки храст. Живях в една и съща къща шестнайсет години, без да познавам задния й двор, но мога подробно да опиша всяка шумка и клонка наоколо.

Не знам нищо за света отвъд тази гора и трите километра от магистралата, които извървявам при седмичните си набези за храна. Предполагам, че навсякъде е едно и също: изоставени градове с воняща канализация и разлагащи се тела, руини на изгорели къщи, подивели кучета и котки, планини от боклук. И трупове. Много, много трупове.

Тръгвам. Палатката беше мой дом задълго, но е твърде тежка за носене. Взимам само най-важното. Списъкът се оглавява от пистолет „Люгер“, автомат M16, патрони и вярната ми кама. Спален чувал, аптечка, пет бутилки с вода, малко сух салам и няколко консерви сардини. Преди Пришествието не ги близвах. Сега умирам за тях. Първото, което търся в някой магазин ли? Сардини.