Рик Янси - Петата вълна

„Другадето“ на Маевски беше „Дисниленд“. И съвсем не бяха единствените там. В десетте дни преди електромагнитния импулс паркът отчете рекордна посещаемост.

Татко попита г-н Маевски: „Защо именно «Дисниленд»?“

И г-н Маевски отвърна: „Ами… заради децата.“

И двете му деца бяха студенти.

Катрин, която предния ден беше дошла у нас на гости, и беше само с няколко години по-голяма от мен, попита: „Вие къде ще ходите?“

„Никъде“, казах аз. И наистина не исках да ходя никъде. Все още вярвах, че ще ни се размине — неясно как, сигурно с подписването на междугалактически мирен договор. Или че те може би само ще вземат проби от земна почва и ще отлетят. Или че идват тук, за да си починат — като Маевски в „Дисниленд“.

„Бягайте!“, каза тя. „Градовете ще пострадат най-напред“.

„Може и да си права“, казах аз. „Кой е луд да посегне на «Дисниленд»?“

„Как е по-добре да умреш?“, сопна ми се тя. „Скрита под леглото или във «Влакчето на ужасите»?“

Хубав въпрос.

Татко каза, че светът се е разделил на два лагера: зайци и лалугери. Зайците тичат към планините — или „Дисниленд“. Лалугерите се залостват, трупат консерви и боеприпаси и денонощно следят CNN.

През тези първи десет дни липсваха обезпокоителни сигнали от извънземните натрапници. Никакви светлини в небето. Никакви кацания на Южната морава или странни същества с очи на насекоми в сребристи костюми, настояващи за аудиенция в Белия дом.

Никакви блестящи пумпали, жужащи с универсалния език на музиката. Нито пък отговор на нашето послание, нещо в духа на: „Здравейте и добре дошли на Земята. Желаем ви приятно прекарване. Моля, не ни убивайте“.

Никой не знаеше какво да прави. Но се надявахме, че поне правителството знае. Правителството си има готов план за всичко — защо не и за пришествие на извънземни, които цъфват като неприятен роднина — досадни и неканени.

Някои се окопаваха. Други бягаха. Някои се женеха. Други се развеждаха. Някои раждаха деца. Други се самоубиваха. Бяхме като зомбирани, с празни лица и глави, неспособни да проумеем важността на случващото се.

Трудно е да се повярва, но семейството ми, като повечето хора, следваше нормалния си ритъм на живот, без да си дава сметка, че онова, което бе увиснало над главите ни, щеше да предизвика най-потресаващите и съдбовни събития в човешката история.

Мама и татко ходеха на работа, Сами на детска градина, а аз — на училище и тренировки по футбол. Беше така нормално, че чак беше странно. До края на първия ден нямаше човек, който да не бе видял с очите си грамадата с размерите на Манхатън, кръжаща в орбита на петстотин километра над Земята. НАСА обяви намерението си да извади космическата совалка от нафталина и да се опита да установи контакт.

Правилно, мислехме си. Това тяхно мълчание беше оглушително. Да дойдат от милиарди километри, само за да се взират в нас? Беше най-малкото невъзпитано.

На третия ден излязох на среща с едно момче, Мичъл Фелпс. „Излязох“ е силно казано, тъй като срещата ни се състоя в двора, заради комендантския час. На идване той беше взел кафе и безалкохолно и ние седяхме в двора, отпивахме и се правехме, че не забелязваме сянката на баща ми, който крачеше напред-назад из всекидневната. Мичъл беше нов в града. Беше дошъл малко преди Пришествието. Седеше зад мен в градската библиотека и аз лекомислено му услужих с маркер. След което той ми предложи среща. Не зная защо приех. Не беше нито кой знае колко сладък, нито кой знае колко интересен — обикновено момче с много гел. Определено не беше Бен Периш. Никой не може да е Бен Периш, с изключение на него самия — в което е и цялата трагедия.

На третия ден човек или само говори за извънземните, или се старае да не говори за тях въобще. Аз спадах към втората категория.

Мичъл беше в първата.

— Ами ако ония сме ние? — попита той.

Веднага след Пришествието избуяха какви ли не теории на конспирацията, в които се говореше за тайни правителствени проекти и измислени кризи с извънземни с цел да се ограничат гражданските ни права. Мислех, че приятелят ми бие натам и отегчено въздъхнах.

— Чакай — каза той. — Под „ние“ имах предвид не точно нас, а, да речем, хората от бъдещето.

— Аха, като в „Терминатор“! Как ли не! Идват, за да предотвратят бунта на машините. Ами, ако са самите машини? Скайнет?

— Не, не, друго имах предвид — рече той, без да схване иронията ми. — Това е като Парадокса на дядото.

— Това пък какво е!

Каза го, сякаш всеки е длъжен да го знае. И ако не знаеш, си кретен. Мразя подобно отношение.