Рик Янси - Петата вълна

— Те… искам да кажа — ние — не можем да се върнем назад във времето и да променим нещо. Ако се върнеш и да речем, убиеш дядо си, няма как после да се родиш и да се върнеш назад, за да убиеш дядо си.

— Че на кого му е притрябвало да убива дядо си? Въртях сламката в капака на чашата с ягодово фрапучино, за да произведа характерното скърцане от въртене на сламка в пластмасов капак.

— Смисълът е, че всяко нещо променя хода на историята.

Това пътуване във времето не ми беше по вкуса.

— Не може ли да сменим темата?

— Че за какво друго да говорим? — Веждите му се изкачиха към косата. Мичъл бе много рунтав. Това беше едно от първите неща, които забелязах в него. Както и това, че си гризе ноктите. То беше второто. Грижата за ръцете говори много за един човек.

Извадих телефона си и написах на Лизбет:

„ПОМОЩ!“

— Страх ли те е? — попита той, сигурно за да привлече вниманието ми. Или за да ме успокои. Гледаше ме много напрегнато.

Поклатих глава.

— Просто ми е скучно.

Лъжа. Естествено, че ме беше страх. Знаех, че се държа гадно, но го правех. Неясно защо той ме дразнеше. По-скоро ме беше яд на самата мен, че излязох с човек, който не ме привлича. Или че не бе точния човек. Беше ме яд, че не е Бен Периш, за което той нямаше никаква вина.

И все пак.

„ПОМОЩ ЗА КАКВО?“

— Можем да говорим за каквото искаш — каза той. Гледаше към лехата с рози и бълникаше утайката от кафе, а коляното му така подскачаше, че предизвикваше средно по магнитуд земетресение.

„ЗА МИЧЪЛ“

Беше от ясно по-ясно.

— На кого пишеш?

„КАЗАХ ТИ ДА НЕ ИЗЛИЗАШ С НЕГО“

— Не го познаваш.

„СТАНА СЛУЧАЙНО“

— Можем да идем някъде. Какво ще кажеш за едно кино?

— Има вечерен час — напомних му аз. Никой не можеше да излиза след девет освен линейки и коли на армията.

„БЕН ЩЕ РЕВНУВА, ХА-ХА“

— Да няма нещо?

— Не — рекох. — Нали ти обясних.

Той разочаровано сви устни. Чудеше се какво да каже.

— Просто разсъждавам кои биха могли да са те — каза той.

— Както прави и всеки друг жител на планетата.

— Никой не знае и няма да ни кажат, така че всеки седи и теоретизира, което си е малко безсмислено. Може да са космически мишки и да идват за кашкавал.

„Б.П. НЕ Е И ЧУВАЛ ЗА МЕН“

— Знаеш ли — каза той, — малко е невъзпитано да пишеш есемеси, докато се мъча да разговарям с теб.

Беше прав. Прибрах телефона в джоба си. Нещо ми ставаше. Старата Каси никога не би се държала така. Другите вече ме променяха, но ми се искаше да вярвам, че всичко е по старому. И най-вече аз.

— Чу ли — попита той, връщайки се към темата, за която предупредих, че ме отегчава. — Подготвяли площадка за кацане.

Да, бях чувала. В Долината на смъртта. Точно така: Долината на смъртта.

— Лично аз не мисля, че е добра идея — продължи той. — Все едно да им постелеш червен килим.

— А защо не?

— Минаха цели три дни. Три дни, а те отказват, какъвто и да било контакт. Ако са приятелски настроени, трябваше да кажат едно „здрасти“ досега.

— Може би са просто свенливи.

Навивах коса на пръста си и я дърпах леко; скубането ми доставяше удоволствие.

— Като ново гадже — каза той.

Не е лесно да си ново гадже, наистина. Прииска ми се да му се извиня.

— Бях малко груба с теб — казах. — Извинявай.

Той ме погледна объркано. Извънземни… гаджета… Кашата стана пълна.

— Няма проблем — каза той. — Чух, че не се занимаваш много с гаджета.

Опаа!

— И какво още чу?

Един от въпросите, чийто отговор не искаш да знаеш, и въпреки това питаш.

Той отпи от шейка си през дупчицата в пластмасовия капак.

— Нищо, бе. Да не съм клюкар.

— Пита и ти казаха, че си седя в къщи, а?

— Просто споменах, че смятам да те поканя и те казаха: „А, Каси не е много по това“. „Как така?“ — рекох аз. „Ами така. Опитай, но нямаш шанс. Тя само Бен Периш бълнува.“

— Така ли? Кой ти каза това?

Той вдигна рамене.

— Някакво момиче, не помня името й.

— Да не е Лизбет Морган? Ще я убия.

— Не помня — каза той.

— Как изглежда?

— С дълга кафява коса… с очила… Мисля, че беше Карли или нещо от този род.

— Не я познавам.

О, Боже. Някоя си Карли, за която не съм и чувала, знае за мен и Бен Периш — или по-точно за липсата на каквото и да било между мен и Бен Периш. А щом тази Карли — или която е там — знае, значи всички знаят.

— Лошо са те осведомили. Бен Периш изобщо не ме интересува.

— Все едно ми е.

— Но на мен не е!

— Губя си времето — рече той. — Всичко, което кажа, те отегчава или те дразни.