Дан Симънс - Петата купа

Том 7 — стр. 9 — #50.9 — „Р. Лорн“, без дата, надписана с почерка на Клоувър: „Ребека Лорн с банджо“. Допълнено отново с нейната ръка — „Много добра“.

Холмс насочи тесния лъч на фенера към снимката. Наистина много добра фотография на Ирен Адлер/Ребека Лорн. Жената беше по-възрастна, отколкото я помнеше Холмс, но все пак си оставаше доста привлекателна. Клоувър Адамс я беше изправила в ъгъла на стая, близо до прозорец, и я бе накарала да хване банджото така, сякаш свиреше. Холмс беше виждал това банджо и преди.

Лицето на Лорн/Адлер бе обърнато към прозореца и леко извърнато напред, за да улови меката светлина. Клоувър беше използвала широкоъгълни лещи — Холмс предположи, че са Долмайерови лещи, които бяха навлезли във фотографията приблизително по времето на смъртта на Клоувър — и беше постигнала образ, намиращ се някъде по средата между портрет и кадър от ежедневието.

Том 7 — стр. 10 — #50.10 — „Р. Х., февр. 8, 1884“, дата и надпис като на първата фотография, която бе видял Холмс, надписана отново с почерка на Клоувър: „Ребека Лорн, права, в римски костюм“. Лицето ѝ отново бе леко извърнато настрани. Холмс остави снимката на мястото ѝ.

Том 9 — стр. 17 — #50.106 — „Олд Суит Спрингс, Вирджиния, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед ѝ Клиф Ричардс, Х. А.“ „На площада пред къщата“ — гласеше надписът със старателния почерк на Хенри Адамс.

Холмс извади малката си лупа и огледа снимката. Ребека Лорн гледаше право в камерата и само горната част на лицето беше скрита под бонето ѝ, но нейният „братовчед Клифтън Ричардс“ беше навел главата си така, че периферията на шапката му скриваше цялото му лице. Фигурата му бе достатъчно атлетична, за да е на Лукан Адлер, но човек нямаше как да е сигурен. Холмс върна снимката в папката ѝ.

Том 9 — стр. 21 — #50.108 — „Олд Суит“. Снимката бе надписана с почерка на Хенри Адамс: „Изглед от къща с хора на площада“. И отново се виждаше част от лицето на „Ребека Лорн“, но мъжът, все още Клифтън Ричардс, ако се съди по облеклото и шапката му, беше извърнал лицето си настрани.

Холмс тихо изруга. От поредицата оставаше само още една фотография.

Том 9 — стр. 23 — #50.109 — „Олд Суит Спрингс, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед“ — „На поляната на фона на къщата“. Надписът бе изцяло с почерка на Хенри Адамс.

Клоувър очевидно бе направила снимката, без да предупреди обектите си. Двамата стояха във високата трева, която им стигаше почти до кръста. Главата и раменете на „Ребека Лорн“ бяха размазани, сякаш тя бе обърнала глава, за да чуе нещо, което ѝ казваше застаналият до нея мъж.

Лицето на мъжа — който не знаеше, че Клоувър го снима — беше идеално фокусирано. Това бе единственият ясен образ на младия Лукан Адлер, който някога бе запечатван на снимка.

Сърцето на Холмс подскачаше в гърдите му. В джобчето на архива имаше две еднакви снимки; той извади едната, освети я с тесния лъч на фенера, за да се убеди, че лицето е също толкова ясно, както и на първата фотография, и я прибра във вътрешния джоб на сакото си, близо до сърцето. После прибра първата снимка в папката, затвори и заключи високия шкаф с множество чекмеджета.

Тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато от долния етаж се чуха гласове.

— … Да ме вдига от леглото посред нощ… — боботеше гневно някакъв мъж.

— Не е негова вината, че времето в Атлантика се е развалило… — казваше втори, по-възрастен мъж.

— … Вкъщи два дни по-рано, без предупреждение… — оплакваше се трети, по-млад мъж.

— Трябва да се сменят чаршафите в голямата спалня, да се проветри навсякъде, да се проверят кърпите и… — говореше една жена на друга, която не спираше да я прекъсва с оплаквания от късния час.

— В телеграмата не пише по кое време сутринта ще пристигне господин Адамс — отново се чу гласът на възрастния мъж. — Нека да приготвим всичко сега и после всички да се върнат за проверка в седем сутринта. Изпратих Мартин да съобщи на останалите от персонала.

— По дяволите — прошепна Холмс. Той угаси мъничкия си фенер и тръгна на пръсти към задното стълбище.

Прислужниците — които почти сигурно бяха главният иконом, двамата помощник-икономи, домакинката и още поне двама от нейните хора — се качваха по главното стълбище. Очевидно Хенри Адамс щеше да се върне няколко дни по-рано и прилежната му прислуга щеше да се погрижи всичко да е готово за него на сутринта.

— По дяволите — повтори Холмс и се изкачи по тясното задно стълбище до третия етаж. Непокритите с килим стари дървени стъпала изскърцаха под тежестта му.