Дан Симънс - Петата купа

До този следобед Джеймс беше твърдо решен да се сбогува със семейство Хей, за предпочитане преди завръщането на Хенри Адамс по-късно през седмицата, и да се прибере сам в Лондон. Каквото и отчаяние да го бе тласнало към Париж и брега на река Сена в онази нощ, то вече бе отминало, беше се разсеяло, и сега той искаше единствено да се освободи от лепкавата паяжина на дегизировки и фалшиви самоличности, в която го бе оплел този индивид Холмс, който и да беше той.

Но сега, когато със сигурност знаеше, че Холмс — под което и да е име — го беше излъгал, че е измислил професор Джеймс Мориарти само за да може той да „умре“ заедно с него във водопада Райхенбах, и след като бе видял фотографията на истинския Мориарти както в джоба на Холмсовото сако, така и в европейското списание за математика и астрофизика, Джеймс изпитваше мрачна решимост да остане с приятелите си, семейство Хей и Хенри Адамс, докато този „Шерлок Холмс“ не се разкриеше изцяло като измамника и шарлатанина, какъвто бе в действителност.

Подсилен от новооткритата си решимост, Джеймс тръгна по живописния път обратно към Лафайет Скуеър и дома на Джон и Клара Хей.

Хей, в състояние на някакво странно въодушевление, изтича по стълбите, за да го посрещне и да го поведе към кабинета си в мига, в който прислужникът го пусна в къщата.

— Той тъкмо се кани да ни го разкрие — рече приятелят му. — Просто те чакаше да се върнеш, Хари.

— Да разкрие… — рече Джеймс. Той чувстваше как върху него се спуска воал от страх всеки път, когато този индивид Холмс „разкриваше“ нещо.

В кабинета на Хей цареше пълен хаос — картичките и пликовете бяха извадени от кутиите им и бяха пръснати навсякъде. Джеймс с изненада видя Клара, която беше вътре заедно със съпруга си, и Холмс, който не бе предрешен като Сигерсон.

— Клара — каза Джеймс с известно смущение, — ти също си част от това…

— О, да, да! — извика Клара Хей, уважаваната вашингтонска матрона, докато стискаше като някоя ученичка пръстите му с едната си ръка, а с другата размахваше два броя от списание „Харпърс Уикли“. — И господин Холмс ми даде своето мнение за „Сребърният пламък“ и „Жълтото лице“ и…

— Тишина! — извика Джон Хей. Дипломатът, известен със своето хладнокръвие, не беше на себе си от въодушевление. — Всеки момент ще чуем за пръв път резултатите от сравняването на печатните шрифтове!

Шерлок Холмс очевидно се намираше в центъра на вниманието и му се наслаждаваше, стиснал в ръката си картичките с надпис „Тя беше убита“, заедно с няколко плика и напечатани листове хартия.

— Известна ми е пишещата машина, на която са били напечатани тези анонимни картички — заяви Холмс, показвайки им два шрифта, които съвпадаха, — както, несъмнено, и човекът, който ги е напечатал.

— За бога! — извика Джон Хей. — Кой е той, човече?

Холмс вдигна поглед от лупата, с което разглеждаше различните текстове.

— Кой — попита той, повдигайки съвпадащите шрифтове, — е този… Самюъл Клемънс?

Холмс чакаше неспокойно обитателите на дома да заспят. Той пушеше лула след лула в стаята си, като от време на време открехваше вратата и се ослушваше. Но стъпките и шепненето на прислугата продължиха дълго след като двамата Хей и Хенри Джеймс се бяха оттеглили в спалните си.

Най-накрая всичко утихна. Холмс отвори широко прозореца на стаята си — същия, който гледаше към тъмния заден двор на къщата на ъгъла между Ейч Стрийт и Шестнайсета улица — взе тежката си чанта с взломаджийски инструменти, измъкна се от стаята и се спусна по стълбището. Носеше черен пуловер под мекото черно сако, черни работнически панталони и черни обувки с каучукови подметки, които беше поръчал специално на „Чарлс Ф. Стийд и Компания“, фабрика за щавене на кожи в северната част на Англия. Той премина на пръсти през кухнята, отвори безшумно вратата, изниза се навън и използва един от взломаджийските си инструменти, за да я заключи зад гърба си.

Задният двор на семейство Хей, по-голямата част от който бе заета от градина, гледаше към задния двор на Адамсови, като ги разделяше една висока тухлена стена. Холмс прехвърли през нея въже с малка кука накрая, провери дали се е закачила и за десет безшумни секунди се изкатери по стената и скочи от другата ѝ страна. Тукашната градина заемаше една шепа място и в задната си част имотът на Адамсови бе доминиран от конюшнята, проектирана от същия архитект, който бе създал двете къщи — но тази нощ тя беше празна.