Дан Симънс - Петата купа

„Д. Милър — помисли си Джеймс. — Моля те, боже, не.“

— Малкото име на госпожица Милър е Дейзи, така че вече можете да се смятате за добри познати — каза Библиотекарят Ейнсуърт Ранд Спофърд с дрезгав лай, който би трябвало да представлява някаква форма на смях.

Госпожица Милър се изчерви леко. Джеймс погледна надолу към обувките си, които се бяха покрили с неприятен на вид прах по време на разходката му покрай строителната площадка.

— Господин Джеймс желае да проведе някакво проучване, госпожице Милър — говореше Спофърд. — Ако имате нужда от допълнителна помощ, господин Джеймс, можете веднага да ме потърсите… — И меката ръка отново се протегна.

Джеймс докосна реликвата и последва госпожица Милър през входа в стената.

Обикновената библиотекарка… без главно Б … го поведе през лабиринта от задръстени с книги малки кабинети до тесен, висок три етажа коридор, който, както Джеймс с изненада установи, представляваше самата Библиотека на Конгреса. Или поне част от нея. Книгите запълваха не само всеки свободен рафт, но бяха струпани и на пода, край железния парапет на всеки мецанин, и върху всяка свободна маса, бюро и повърхност.

Госпожица Милър забеляза изненадания му поглед.

— Когато Библиотекар Спофърд зае поста си през 1864 година, назначен от самия президент Линкълн — каза тя с изненадващо чувствен глас, — Библиотеката на Конгреса притежаваше по-малко от шейсет хиляди тома, голяма част от които бяха дарение от частната библиотека на Томас Джеферсън. Сега разполагаме с почти четиристотин хиляди… надминали сме Бостънската обществена библиотека като най-пълен библиотечен източник на Америка… и намерението на Библиотекар Спофърд е до три години, когато трябва да се преместим в новата Сграда на Томас Джеферсън, книгите ни да достигнат един милион.

— Достойно за похвала — чу гласа си Джеймс, докато двамата вървяха по препълнения коридор, криволичейки между купчините книги. — Наистина достойно за похвала. Прекрасно.

Двамата се спряха на един кръстопът от коридори. Навсякъде под тавана на тесния коридор, който се извисяваше на три етажа над главите им, се виждаха купчини книги.

— Как мога да ви помогна, господин Джеймс?

— Ами… мислех си… — заекна прочутият писател. — Тоест, чудех се дали имате една доста неизвестна книга по физика или математика, озаглавена „Силата, движеща един астероид“?

Госпожица Милър се засмя тихо и смехът ѝ се оказа толкова приятен и мелодичен, колкото стържещ беше този на началника ѝ.

— Книгата на професор Мориарти! Разбира се, че я имаме, макар да сте прав, господин Джеймс… тя е много рядка. Но Библиотекар Спофърд продължава да изпълнява първоначалната цел на Библиотеката — да увеличи колекцията си от научни и математически книги.

Джеймс обхвана с двете си ръце дръжката на чадъра си и кимна, опитвайки се да скрие изненадата си от това колко бързо се беше сетила тя за автора на книгата.

— Добре че потърсихте помощ, сър — каза госпожица Милър. — Защото се наложи да ограничим достъпа до тази книга.

— Нима? За това неизвестно и техническо заглавие? Защо, госпожице Милър?

— Ами, след онази публикация на новинарската агенция „Ройтерс“ преди две години — както и след статията в „Ню Йорк Таймс“, препечатана от лондонския „Таймс“ — за изчезването на професор Мориарти във водопада Райхенбах заедно с английския детектив Шерлок Холмс, получихме твърде много искания от обикновени посетители в Библиотеката, желаещи да видят тази ценна книга. Страхувахме се, че ако я оставим без надзор, някой може да я открадне ако не за друго, то просто заради новинарската ѝ ценност.

— Ах — каза Джеймс.

— Оттук, господин Джеймс. — Госпожица Милър го поведе към една тясна желязна стълба между хаотичните купчини с книги.

Следващите два часа имаха доста странна образователна стойност за Хенри Джеймс.

Ако го бяха оставили да се оправя сам, както първоначално беше възнамерявал, той никога нямаше да успее да открие книгите на професор Мориарти, или каквито и да е справки за него, но госпожица Милър намери в Библиотеката на Конгреса на Съединените щати всичко, което имаше някаква връзка с вече прочутия — или прословут — професор.

Първите две книги, които донесе, бяха често споменаваната „Силата, движеща един астероид“ — двеста и девет страници, изпълнени с неразбираеми уравнения и много малко текст, точно както беше рекламирана — и една по-тънка книжка от шейсет и осем страници, озаглавена „Трактат за бинома на Нютон“. Втората е била публикувана още през 1871 година, същата, според кратката бележка на гърба, в която Джеймс Нолан Мориарти бе получил двете си степени, по математика и по приложна физика, в Юнивърсити Колидж, Дъблин. Книгата беше издадена от малка дъблинска издателска къща, за която Джеймс не бе чувал никога, и беше посветена на Карл Готфрид Нойман, професор от университета в Лайпциг.