Дан Симънс - Петата купа

— Но онова беше нещо съвсем различно! — каза Хей. Беше вторник сутринта и двамата мъже се намираха в кабинета. Хей бе информирал Джеймс, че слугите са му докладвали за завръщането на „господин Сигерсон“ — с ниско нахлупена шапка и вдигната яка — в стаята му още преди зазоряване. — Сега имаме Холмс и неговите загадки — продължи Хей. — Това е твърде интересно, за да се изправя срещу него сам. Ти просто трябва да го споделиш с нас.

— Отново поднасям извинения за това, че доведох тук детектива предрешен и под чужда самоличност… — започна Джеймс.

— Глупости — извика Хей, отхвърляйки извиненията с махване на ръка. — Това е изключително вълнуващо преживяване, каквото не бих пропуснал за нищо на света. Погледни с какво е занимавал секретарите ми целия вчерашен следобед и тази сутрин.

Джеймс погледна към кутиите с пликове и картички, с които бяха отрупани всички бюра и маси в кабинета.

— Едва ли ще позволиш на този… непознат… да чете личната и работната ти кореспонденция — каза Джеймс, който не успя да скрие изненадата в гласа си.

Хей се засмя.

— Разбира се, че не, скъпи ми Хари. Това са пликове и картички, на които са напечатани само адресите, макар че той ще сравнява първите редове със зловещите картички, които ние от „Петте купи“ получаваме ежегодно. Разбираш ли, всичките адреси и послания са печатани на пишеща машина. Вчера сутринта Холмс ми каза, че — надявам се да го цитирам вярно — „Една пишеща машина има същата индивидуалност като почерка на човек“.

Джеймс изсумтя презрително.

— Така че наистина трябва да останеш — настоя Хей. — Нуждая се от съветите ти, стари приятелю. Проблемът е много деликатен, особено след като Адамс се прибере у дома.

— О, да — отвърна Джеймс. — Нали нямаш намерение да…

— Да му кажа, че английският детектив Шерлок Холмс разследва самоубийството на Клоувър? — довърши Хей. — В никакъв случай. Знаеш много добре, че Хенри никога няма да се съгласи да говори за онзи ужасен декемврийски ден. Адамс ще се разгневи и ужаси от самата мисъл , че някакъв детектив се рови в тлеещите отломки на болезнените му спомени.

— Можем само да се надяваме — каза Джеймс, — че онова, което Адамс не знае, няма по-късно да го нарани по някакъв начин. Лъжите и премълчаванията винаги намират начин да изплуват на повърхността, особено между близки приятели.

Думите му накараха Хей да се намръщи и помълчи известно време, докато накрая не каза:

— Основният въпрос всъщност е дали да кажа на Клара за всичко това. Тя страстно колекционира всички издадени разкази за тъй наречените приключения на нашия нов приятел.

— Да кажеш на Клара какво ? — попита Клара Хей от вратата, която бе отворила тихо, докато двамата приятели разговаряха на висок глас.

След като заключи вратата на стаята си, Джеймс взе чадъра си — макар в този топъл мартенски вторник небето да беше ясно — и излезе на разходка, която според Хей щеше да продължи около две мили, за да разгледа Капитолия и Библиотеката на Конгреса. Хей беше добавил, че ако Хари иска да разгледа красивата нова сграда на Томас Джеферсън, която се строеше в момента и след няколко години щеше да приеме увеличената Библиотека, ще трябва да прибави още някоя друга пресечка към разходката си, за да види извисяваща се предна фасада, която гледа към Втора улица С. И.

Джеймс изпитваше угризения, че беше казал на приятеля си, че иска просто да се пораздвижи и да поразгледа забележителностите, когато всъщност имаше наум далеч по-зловеща причина да посети Библиотеката на Конгреса в Капитолия.

Следобеда на предишния ден Хенри Джеймс бе извършил може би най-неджентълменското действие в целия си живот.

Прислужничките чистеха стаята на „господин Сигерсон“, когато Джеймс се качи на горния етаж. Те изнасяха чаршафите и застилаха нови, докато проветряваха стаята от наслоения цигарен дим, и бяха оставили вратата широко отворена.

Джеймс се спря и надникна вътре. Холмс беше излязъл по-рано, опитвайки се да скрие лицето си зад периферията на ниско нахлупената си шапка и високо вдигнатата яка на шлифера си, но почти сигурно се беше предрешил като някой друг. Никой не можеше да каже кога щеше да се върне. Тъй като прислугата се бе заела първо с оправянето на леглото му, стаята му се намираше в пълен хаос — по пода се валяха дрехи, навсякъде бяха пръснати книги, по скъпите масички имаше разпиляна пепел, карти на Вашингтон и Ню Йорк лежаха разгърнати върху пръснатите по пода обувки и чорапи. Някое разхвърляно младо момче, решено да ядоса родителите си със своята немарливост, едва ли щеше да се справи по-добре.