Дан Симънс - Петата купа

— Математика… европейски… конференции… — мърмореше под носа си госпожица Милър, давайки с ръка знак на Джеймс да седне на единственото подходящо за целта място — нисък стол, разположен зад нещо, приличащо на ученически чин, в средата на невъзможно претъпканата стая. Джеймс беше сигурен, че в следващите години няма да се отърве от кошмарите за тази Библиотека.

— Ето! — извика тя най-после и извади някакво немско списание със заглавие, което беше твърде дълго, наумлаутено и наготичено, че Джеймс да си прави труда да го разчита. Госпожица Милър го отвори на страница трийсет и шест и заби пръста си във фотографията на осмина мъже на средна възраст, които стояха в редица с лице към камерата. Надписът отдолу, на немски, гласеше: „Конференция по висша математика и астрофизика, Университет на Лайпциг, юли, 1892 г.“.

Под всеки от мъжете бе написано името му, но на Джеймс не му беше необходимо да ги чете. Той веднага откри Мориарти, най-накрая вдясно — същата оплешивяваща глава, провиснала тъмна коса, гущероподобната извивка на врата му и проблясък на език между тънките, бледи устни. Това беше точно снимката, която бе измъкнал тайно от джоба на Холмс същата сутрин. Детективът сигурно я беше откъснал от някой брой на същото това списание.

„Професор Джеймс Н. Мориарти, Лондон.“ Не беше посочена принадлежност към никой университет. Но я имаше датата на конференцията — юли, 1892. Повече от година след като Холмс и съобщенията в пресата бяха определили Мориарти като загинал във водопада Райхенбах през май 1891!

Убеден, че няма да успее да намери нищо повече за този Лазар в Библиотеката на Конгреса, Джеймс се престори, че си записва някои неща, и увери извиняващата се госпожица Милър, че не, не, въпреки привидната оскъдност на наличната информация, тя му е била от неоценима помощ. Неоценима.

Той стана и се обърна да си върви, но не можа да намери пътя дори до стълбището. Госпожица Милър го попита кой изход на Капитолия би предпочел да използва.

— Главния… предния вход, мисля — отвърна Джеймс.

— Чудесно — каза услужливата госпожица Милър. — Така ще можете да видите същинския Капитолий.

Тя го преведе през няколкото стълбища, през лабиринта между безкрайните купчини книги, който не би могъл да преодолее сам, през дългите, високи, задръстени коридори и накрая го въведе в официалното мраморно фоайе, под величествения купол на самия Капитолий. Хенри Джеймс беше впечатлен не от колосалните римски размери на сградата, а от почти гръцката ѝ бяла чистота. И светлината на ранния следобед, която озаряваше мраморните подове, беше прекрасна.

Когато излезе навън през високия портал и се озова пред големите колони, през които се разкриваше гледка към Белия дом, отдалечен на по-малко от миля, Джеймс се обърна към библиотекарката.

— Госпожице Милър, отново бих искал искрено да ви благодаря за неоценимата помощ в малкото ми проучване.

Той повдигна леко шапката си и тръгна да слиза по стъпалата, но се спря и отново се обърна, чувайки гласа на госпожица Милър, която го викаше по име.

— Господин Джеймс, аз… — Тя кършеше ръце и се червеше. — Може да не получа втори шанс, затова се надявам да не сметнете за неучтиво, ако се възползвам от възможността да ви благодаря искрено за вашата творба, която смятам за прекрасен и проницателен роман за женското съзнание .

„Дейзи Милър? — помисли си Джеймс. — Горката жена има да научи още много за живота.“ Това определено се отнасяше и за него в онези години, докато пишеше това популярно, но повърхностно книжле.

— Благодаря ви, госпожице Милър — отвърна лицемерно той. — Но едноименното заглавие бледнее пред истинската красота и проницателност на съименничката си.

— Едноименно… — повтори госпожица Дейзи Милър и бузите ѝ се обагриха в още по-наситено алено. — Не, господин Джеймс… Нямах предвид романа ви „Дейзи Милър“. Той беше задоволителен… като развлечение. Не, имах предвид чудесния „Портрет на една дама“.

— Ах, колко мило — промърмори Джеймс в брадата си, докосна отново шапката си, поклони се леко, обърна се и заслиза по белите каменни стъпала, почуквайки леко с върха на чадъра си. Задоволителен като развлечение? За коя се мислеше тази грозна, спаружена стара мома?

Вече минаваше обяд. Джеймс все още не беше готов да се върне в дома на семейство Хей, затова се огледа за някое място край Капитолия, където да си поръча лек обяд. Имаше предвид бистро или колбасарница, но успя да намери само някакво заведение за студени закуски — очевидно подходящо за нуждите на чиновниците, които имаха съвсем кратка обедна почивка — където предлагаха студени сандвичи и хладко кафе. Но масите отвън бяха празни в този следобеден час и той с удоволствие седна на сянка, отпи от кафето си и се замисли за значението на онова, което бе видял и научил в Библиотеката на Конгреса.