Дан Симънс - Петата купа

Джеймс никога не беше чувал за професор Нойман, но госпожица Милър го увери, че той е важна личност, споменавана често в немските и други чуждестранни математически списания, и дори му донесе книгата на Нойман Das Dirichlet’sche Princip in seiner Anwendung auf die Riemann’schen Flächen 26 26 Принцип на Дирихле и приложението му върху Риманова повърхнина (нем.). — Б.пр. , за да му го докаже.

Джеймс сигурно се беше зачудил как може един студент от Тринити Колидж в Дъблин да е бил толкова напреднал, че да посвети първата си книга за математическа теория на професор в Лайпциг, но вместо това обясни на госпожица Милър, че се интересува предимно от биографията на професор Мориарти — и от всякакви фотографии на професора, ако разполага с такива.

Той виждаше любопитството в погледа ѝ, но госпожица Милър бе твърде голяма професионалистка, за да попита: „Да не би да възнамерявате да пишете книга за човека, който уби Шерлок Холмс?“. Тя бързо се отдалечи, за да потърси повече материали в различните научни секции на лабиринта от купчини, рафтове и заключени стаи, който представляваше Библиотеката на Конгреса.

За по-малко от час Джеймс разполагаше с всичко за човека, когото Шерлок Холмс бе нарекъл на хартия „Наполеон на престъпния свят“, а в разговор на четири очи бе заявил, че е просто творение на въображението му.

Дори датата и мястото на раждане не съвпадаха. В алманаха „Кой кой е в европейската математика“ от 1884 година се твърдеше, че професор Джеймс Мориарти — второ име не беше дадено — автор на „Трактат за бинома на Нютон“, е роден в Дъблин през 1846 година. В справочник на Юнивърсити Колидж, Дъблин, където професор Джеймс Н. Мориарти беше записан като професор по математика от 1872 до 1878 година, беше дадена 1849 като година на раждане, а като място на раждане — Грейстоунс; госпожица Милър помогна на Джеймс да го намери на картата на Ирландия и се оказа, че това е малко село между Дъблин и Уиклоу.

Значи ако Мориарти беше все още жив, ако не бе загинал във водопада Райхенбах, на колко години щеше да е сега — на 47 или на 44?

Следващата изненада за Джеймс беше годината на публикуване на „Силата, движеща един астероид“ от лондонско издателство, за което той не беше чувал — 1890. Дори Мориарти да се беше родил на по-късната отбелязана дата, то той щеше да е на 41 в годината на издаването на книгата. Твърде стар, съдейки по малкото, което бе успял да разбере Хенри Джеймс, за да издава първата си голяма публикация в областта на математиката. Един от преподавателите в Оксфорд беше казал веднъж на Джеймс, между другото, че математици като Чарлс Доджсън, известен на света като Луис Карол, обикновено издават най-добрите си творби още преди да са навършили трийсет.

Докато разглеждаше неразбираемите — за него — йероглифи на математическите уравнения в „Силата, движеща един астероид“, той се улови, че мърмори на глас:

— Само ако имах и най-малката представа за какво става дума в тази книга…

— Чувала съм някои от посещаващите ни учени да я обсъждат — каза госпожица Милър, мислейки, че е задал въпроса на нея. — Очевидно въпросният астероид се разглежда в светлината на нещо, известно на астрономите и математиците като „Задачата за трите тела“. Вземаме две произволни небесни тела и тяхното гравитационно привличане, взаимното им приливно-отливно въздействие, въртенето им около оста им, ориентацията им в триизмерното пространство, и така нататък — можем да обясним всичко с термините както на модерната, така и на класическата математика… Но когато добавим трето тяло… тогава очевидно въртенето около оста, ориентацията и дори траекторията на астероида стават неизчислими. Постижението на професор Мориарти в тази книга, ако съм разбрала правилно математиците и учените, е, че е показал това, което не може да бъде изчислено.

— Много интересно — каза Джеймс, макар нейното резюме на чуждите анализи изобщо да не му беше от полза. Миг по-късно заговори отново: — Очевидно няма никаква възможност да се открие снимка на професор Мориарти.

— Моля ви, елате с мен, господин Джеймс. — Госпожица Милър — Джеймс се опитваше да не мисли за неуместното ѝ малко име — закрачи пред него, размахвайки лакти като някой войник, отиващ на война.

Наложи се да се изкачат до помещение, което като че ли бе прашният таван на Капитолия (макар че доколкото можеше да прецени Джеймс, то не се намираше под големия купол) и госпожица Милър трябваше да отключи още три врати, преди да влязат в стая, препълнена с хиляди внимателно подредени списания.