Холмс каза нещо кратко на норвежки.
Господин Волебек се засмя.
— О, да, и с леля ми Ода, на която е кръстена дъщеря ни.
— Невероятно съвпадение — каза Джон Хей.
— Винаги съм казвала „Светът е малък“ — рече Клара Хей.
Джеймс имаше чувството, че получава сърдечен пристъп. Гърдите му се бяха стегнали дотолкова, че трябваше да полага огромни усилия, за да диша.
— Попитах господин Сигерсон за бащиното му име — продължи Волебек, — тъй като „Сигерсон“ не е обичайно норвежко име — или поне не се изписва така. Както очаквах, и както господин Сигерсон ми обясни, фамилното му име е Сигурдсон, но прадядо му се оженил за германка — живели са няколко години в Англия; тогава променили за удобство името си и така си останало.
В съзнанието на Хенри Джеймс се вихреше буря. Очевидно „Ян Сигерсон“ — или „Сигурдсон“ — не беше английски детектив-консултант, който се представяше за норвежки изследовател; очевидно Ян Сигерсон/Сигурдсон беше истински норвежец, истински изследовател, който — навярно по неособено здравомислещи причини — се преструваше на най-вероятно измисления английски персонаж, известен като Шерлок Холмс.
Тогава на кого съм бил представен преди три години на партито на госпожа О’Конър и лейди Улзли?
Най-логичният отговор — единственият логичен отговор — бе, че тогава Ян Сигерсон е разигравал фантазията си, че е популярен сред читателите детектив.
Но през 1889 историите за Шерлок Холмс още не бяха публикувани в „Странд“.
Така е, помисли си Джеймс, но смътно си спомняше, че Гос или някой от останалите му приятели, които бяха фанатични почитатели на Холмс, беше споменал, че първият роман или новела (не беше сигурен кое от двете) за детектива — „Етюд в червено“ — се беше появил още през 1887, последван от — какво беше заглавието? „Знакът на петимата“? „Знакът на четиримата“? Нещо такова — в „Липинкотс мънтли магазин“ през 1889. Гос беше казал, че книжната му версия излязла през следващата година. Едва след тези първоначални печатни опити Шерлок Холмс започнал да се появява редовно в „Странд“. Побърканият Ян Сигерсон/Сигурдсон сигурно бе чувал да се говори много за лондонския детектив и в Англия, и на Континента.
Джеймс смътно си спомняше, че за десерт поднесоха нещо печено, но нямаше никакъв спомен дали беше изял парче от кейк, пай или печена Аляска.
* * *
Мъжете се събраха във впечатляващия кабинет на Джон Хей. Клара Хей и двете дами Волебек се посъветваха и решиха, че не се интересуват от изображенията на студени, високи места. Хей, Кинг, Сигерсон, емисар Волебек и Джеймс получиха брендито си в кабинета. Прислугата вече монтираше екрана и наетия от Сигерсон прожекционен апарат — направен от месинг и лакирано дърво. Мъжете се настаниха на удобните кожени кресла и дивани. Джеймс беше толкова разтърсен, че изпи половината бренди от чашата си, без преди това да я разклати и да вдъхне аромата.
Мълчаливите прислужници спуснаха щорите и излязоха. Сигерсон запали лампата на прожекционния апарат и върху квадратния екран, покриващ стената от книги, грейна правоъгълник от ярка светлина.
— Донесъл съм само няколко от стъклените ми плаки — каза Ян Сигерсон. — Малко са престъпленията, които са по-ужасни от отегчаването на нечия публика.
— Отегчени от образите на Хималайски върхове и Тибет?! — извика Кларънс Кинг. — Не мисля!
— Клара ще съжалява, че го е пропуснала, и може да поиска повторение — каза Хей.
— С удоволствие ще ѝ го осигуря — отвърна Сигерсон с лек, бърз, северноевропейски поклон. — Първият кадър е от приближаването ни към Хималаите през Северен Сиким. — Образът изпълни екрана.
— Мили боже — извика Кинг. — Тези малки точки зад морените да не са хора и мулета?
— Хора, мулета и тибетски понита, да — отвърна Сигерсон.
— Дава ни пълна представа за това колко изумителни са Хималаите — каза господин Волебек.
— Пред тях Алпите и американските Скалисти планини изглеждат като къртичини — каза Кинг.
— Това е Джелеп Ла, който споменахме по-рано — каза Сигерсон. — Ла , разбира се, означава „проход“ на тибетски. — Изображението се смени на верига от малки понита и тежко натоварени мъже — не повече от две дузини — които прекосяваха скалните полета, обградени от двете страни с почти отвесни заснежени склонове. — Навремето ми се струваше ужасно трудно, но всъщност най-високата точка е не повече от четиринайсет хиляди фута.
Читать дальше