Дан Симънс - Петата купа

Поднесоха основното ястие. Джеймс установи, че е изгубил апетита си заради напрежението от очакването на неизбежното разкриване на фалшивия „Ян Сигерсон“. Освен това осъзна, че поднася чашата си за напълване много по-често от обичайното на вечеря.

Внезапно вниманието на всички отново се съсредоточи върху Кларънс Кинг, и мъжете — дори и Клара Хей — се редуваха да обясняват на двете дами Волебек за Голямата диамантена измама от 1872 година (и геройската роля на Кинг в нея). Господин Волебек нямаше нужда от обяснения, тъй като се оказа, че чичо му е бил в Ню Йорк по онова време и имал огромното желание да инвестира в „чудотворната диамантена планина“ някъде в Западно Колорадо. Ролята на Кинг се състоеше в това да открие високото скалисто плато и да докаже, че всичко е измама; диамантите, рубините и другите скъпоценни камъни, намерени там, бяха достатъчно истински, на стойност 30 000 долара, но бяха нискокачествени и закупени в Лондон от хората, които ги „засадили“ там, точно както други бяха пръснали злато в изчерпаните златни мини в Крипъл Крийк и на други места, за да изкарат милиони от инвестицията си от 30 000 долара. Кларънс Кинг беше спасил чичото на Хелмер Халворсен Волебек, Халвард — и цяла камара американски милионери и нетърпеливи инвеститори — от изгубването и на последната риза на гърба им.

— Но не беше ли гарантирал господин Тифани от Ню Йорк, че диамантите и останалите скъпоценни камъни, открити в планината, струват цяло състояние? — попита госпожа Волебек.

— Направи го, да — отвърна Кинг. — Но се оказа — както предположих още когато господин Тифани съобщи, че струват милиони — че бижутерът и неговите съдружници нямат никакъв опит с нешлифовани диаманти.

— Когато открихте планината, господин Кинг — запита с възхитителния си акцент госпожица Волебек, — кой… как се изразявате вие, американците?… кой ви „подшушна“, че камъните са били подхвърлени там?

Кинг се засмя толкова сърдечно, че предизвика смеха и на останалите.

— Скъпа млада лейди — каза най-накрая той. — Ние пристигнахме на тъй наречения Диамантен връх рано сутринта в един ноемврийски ден, който беше толкова студен, че уискито ни замръзна в бутилките. Слязохме от мулетата на голата около стофутова варовикова скала, прорязана от жилките на желязна руда, и не можехме да направим и стъпка, без да стъпчем някой диамант или друг скъпоценен камък.

Първоначално започнахме да тичаме наоколо като деца на Коледа, събирайки колкото се може по-бързо диамантите и другите скъпоценни камъни, но после научните ми познания взеха връх. Забелязах, че не намерихме нито един камък на местата, където земята не беше разкопавана. Откривахме рубини в мравуняците например, но само в мравуняци, които имаха по два отвора — един, откъдето излизаха и влизаха мравките, и друга, по-малка дупка в кората откъм противоположната страна. Веднага разбрах, че някой е пъхал рубините вътре с пръчка.

Диаманти, рубини и други ценни камъни никога не се откриват на едно място в такова изобилие, госпожице Волебек. И за да го докажем на хората от Сан Франциско и всички останали, които бързаха да си закупят акции в мошеническата минна компания, която измамниците бяха създали, аз и приятелите ми изкопахме за два дни окоп с ширина три фута и дълбочина десет фута в тясното дере, където — ако това наистина беше „диамантен връх“ — под повърхността трябваше да има стотици диаманти. Вместо това открихме… нищо.

Джон Хей обгърна с длани чашата си с вино.

— Затова младият Кларънс Кинг не спа още три дни и три нощи, за да успее да се върне бързо в Сан Франциско, не само за да спаси инвеститорите от загубата на милиони, но и за да спре спекулантите от продажбата на акции на борсата. — Той вдигна чашата във въздуха. — Да пием за честния човек!

— За честния човек! — повториха всички, с изключение на Кларънс Кинг, и вдигнаха чашите си към него. Пламналите му бузи си личаха въпреки силно помургавялата му кожа.

— А сега — каза Негово превъзходителство емисарят Волебек, след като основното ястие беше поднесено и на масата се беше възцарило временно мълчание, — с извинение за неучтивостта ми, но бих искал да поговоря за малко с моя сънародник господин Сигерсон на родния ни език.

— Разбира се! — извика Хей.

Хенри Джеймс остави чашата си на масата и установи, че ръката му трепери.

Господин Волебек се надвеси над масата към Сигерсон/Холмс и изстреля бърз залп от думи на доста мелодичен норвежки. „Сигерсон“ изглеждаше така, сякаш се канеше да отговори, но не каза нищо. Волебек каза още нещо.