Дан Симънс - Петата купа

Накрая Кларънс Кинг въздъхна.

— Добре, оставям планините на вас, по-младото поколение планинари. Боя се, че моите дни на въжето приключиха.

Вместо да позволи на думите му да помрачат настроението, Джон Хей се обърна към Кинг:

— Сигурен съм, че Адамс ужасно ще съжалява, че те е изпуснал.

— Така и трябва — промърмори Кинг, повдигайки чашата си за поредното напълване.

— Трябва да разкажеш на новия ни гост как се запозна с Хенри Адамс — каза Хей.

Кларънс Кинг като че ли се замисли за миг дали си заслужава да губи времето на някого, разказвайки му историята, но след това допи шерито си и се обърна към Холмс.

— Все още не сте се запознали с Адамс, нали, сър?

— Не съм имал това удоволствие.

Кинг изпръхтя.

— Отдавна, през хиляда осемстотин шейсет и седма година, след неуспешни опити да си намеря почтена работа — и без особено желание да открия такава — аз убедих Конгреса да назначи земемерско изследване на четирийсетия паралел и да ми повери ръководството му. През хиляда осемстотин седемдесет и трета потеглих от Чайен, Уайоминг, към Лонг Пийк в територията Колорадо, за да се срещна с един от партньорите ми, някой си Арнолд Хейг… Чували ли сте за връх Лонг Пийк, господин Сигерсон?

— Не — отвърна Холмс.

— Това е един от онези толкова обичани колорадски четиринайсетхилядници… четиринайсет хиляди деветдесет и три фута, доколкото си спомням… наречен на лейтенант Лонг от експедицията на Зебулон Пайк, която се оказа в най-източната част на Скалистите планини. Което няма връзка с историята ми…

Джеймс се усмихна. Почти беше забравил за разказваческата дарба на Кларънс Кинг да оставя историите си да криволичат като планински поток, без това да отегчава слушателите му. Джеймс често си беше задавал въпроса защо тази дарба толкова рядко се прехвърля от устното разказвачество към писмената реч.

— Както и да е, по залез-слънце, опитвайки се да се добера до Лонг Пийк, бях стигнал само до долината Естъс Парк, така че наех една от малките колиби, в която да прекарам нощта. Вярно, вътре имаше легло, но нямаше печка, а нощта беше студена. Зъзнех под купчината от всички одеяла, които носех със себе си, когато навън се разнесоха някакви звуци. Грабнах фенера, изскочих и видях… господин Хенри Адамс, яхнал муле. Не съм сигурен кой от двамата изглеждаше по-облекчен, че е открил човешко поселище — Адамс или мулето му.

Както и да е, Хенри тъкмо бе завършил първата си година като асистент по история в Харвард и отскоро беше проявил интерес към геологията, след като бе написал статия за британския геолог Чарлс Лайъл за „Норт Америкън Ревю“. Някакъв приятел му предложил да прекара лятото на север, за да се запознае с работата на земемерската ни група, и той така направил. Сигурно е решил, че при толкова много измервания все ще има някаква геология. Адамс всъщност познавал Арнолд Хейг от Бостън и се намирал в лагера му на Лонг Пийк, когато решил, че ще яхне едно муле и ще отиде за риба. Естествено, изгубил се, но проявил здравия разум да остави мулето да го носи накъдето намери за добре… ако има един сигурен начин да намерите храна и цивилизация, просто отпуснете юздите на мулето и го оставете да избира само пътя. Накрая, към десет часа през нощта, се озовал край малката ми колиба в Естъс Парк.

Тук Кларънс Кинг се ухили и Джеймс ясно виждаше как Джон и Клара Хей се усмихват в очакване на края на историята.

— Всъщност пътищата ни с Хенри се бяха пресичали и преди онази нощ — продължи Кинг. — Веднъж във Вашингтон и отново в Чайен, предишната седмица. Но не мисля, че се познавахме толкова добре, за да очаквам силната мечешка прегръдка, в която ме притисна, след като слезе от онова муле и пристъпи в светлината на колибата. Хенри беше огладнял и, предполагам, мъничко разтревожен. Както и да е, Естъс Парк е доста нависоко в планината, а нощта беше много студена за август, тук през август може да вали сняг, затова, след като хапнахме малко студен боб, двамата пропълзяхме напълно облечени в леглото — в колибата, естествено, не се предлагаше второ — и разговаряхме почти до разсъмване. Оттогава станахме близки приятели.

— Адамс ще съжалява ужасно, че те е изпуснал — каза Джон Хей.

— Да, обаче трябва да стигна до онази сребърна мина в Мексико или да се върна във високата Сиера и да открия злато, ако изобщо искам да прибавя Констабъл към моите Търнъри.

Джон Хей се усмихна на Холмс.

— Хари знае тази история, но си заслужава да бъде повторена. Преди няколко години Кларънс беше в Англия, за да си купи произведения на изкуството — редом с разни други работи — и Ръскин имаше две чудесни картини на Търнър за продажба. Когато попитал Кинг коя от двете иска, Кларънс ги купил и двете с думите: „Един добър Търнър заслужава втори“.