Дан Симънс - Петата купа

Сигерсон се усмихна.

— Не съм се предрешвал по никакъв начин. Просто казах на приставите, на бойните вождове, на войниците и на дворцовата охрана, че съм пилигрим.

— А пътниците ви през високите проходи стигнаха ли до Лхаса? — попита Джон Хей.

— Не. Всички се отказаха близо до границата и се върнаха обратно.

— Не разбирам — каза Кинг за последен път.

— Ние, норвежците, сме упорита раса — предположи емисарят Волебек.

На екрана се появи последната фотография. Тя беше направена отдалеч, но показваше Сигерсон, който седи на малък камък в някакъв двор и разговаря с момче, облечено в оранжева роба. Тъмнокожото момче седеше с гръб към камерата и главата му беше обръсната, с изключение на малко кокче на темето.

— Тринайсетият Далай Лама — каза Сигерсон. — Той беше на шестнайсет години, когато през зимата на деветдесет и първа ми позволиха няколко аудиенции с него. Аудиенциите бяха двойна чест, тъй като Негова светлост се намираше на уединено място далеч от Потала, където интензивно и взискателното подготвяха за ролята, която скоро щеше да приеме.

— Чел съм, че повечето млади Далай Лами не доживяват до приемането на временната власт — каза Джон Хей.

— Така е — отвърна Сигерсон. — Всички лами от деветия до дванайсетия са починали млади, смята се, че мнозина от тях са били убити от действащите регенти, които са се били вкопчили във властта. Предшественикът на този млад мъж, дванайсетият Далай Лама, умрял, след като регентът му уредил таванът на спалнята му да се срути върху него, докато спял.

— Пресвета майко божия — прошепна Кинг.

— Една от малкото религиозни идеи, които тибетските будисти не признават под никаква форма — рече Сигерсон, без да влага ирония в думите си.

— Възможно ли е да ни кажете какво обсъждахте с тринайсетия Далай Лама? — попита неуверено Хей.

— Естеството на реалността — отвърна Ян Сигерсон/Сигурдсон.

Семейство Волебек си тръгнаха първи. Облицованото с махагонова ламперия огромно фоайе се изпълни с ръкостискания и изявления, че вечерта е била великолепна.

Когато Кларънс Кинг нареди на един прислужник да му донесе баретата и бастуна, Сигерсон изненада Джеймс — и като че ли и останалите — като им каза:

— Мога ли да поговоря с вас, господа, за една минутка в кабинета на господин Хей?

В кабинета все още беше много топло и миришеше на друмондова светлина, въпреки че прислугата вече бе свалила екрана и отнесла обемистия прожекционен апарат.

— Скоро трябва да тръгвам — измърмори сърдито Кинг. — Утре трябва да пътувам до Ню Йорк, преди да замина за Мексико и…

— Ще ви отнеме само секунда, господа — каза Сигерсон, позволявайки си да затвори вратата на кабинета зад гърба им. — Трябва да поговоря с всички вас утре сутрин в десет часа — рече той с глас, какъвто Джеймс не беше чувал досега от устата му. Това не беше заповеден тон, но бе твърде близко до него. — Господин Хей, мога ли да разчитам за последен път на благосклонността ви и да проведа срещата тук, в кабинета ви?

— Аз… ами… в понеделник трябва… ами, да. Стига срещата да не продължи дълго.

— Ще бъда кратък — каза Сигерсон.

— Невъзможно — заяви Кларънс Кинг. — Трябва да хвана влака на обяд за Ню Йорк и имам няколко…

— Господин Кинг — рече тихо Сигерсон, — нямаше да ви моля да идвате, ако въпросът не беше изключително важен. Човек би могъл да каже, че е въпрос на живот и смърт. И се отнася до вашия приятел господин Хенри Адамс.

Хей и Кинг се спогледаха, и Джеймс почти успя да си представи действието на телепатичната връзка помежду старите приятели.

— По дяволите, човече — излая Кинг, — не бъдете толкова тайнствен, щом става дума за Адамс. Кажете ни защо сте ни събрали тук.

— Съжалявам, но трябва да стане утре в десет сутринта — рече Сигерсон. — Разбирам, че госпожа Хей ще бъде извън къщата през по-голямата част от деня, така че няма кой да ни притеснява. Мога ли да разчитам на обещанието ви, че ще бъдете тук?

— Аз също имам планове… — започна Хенри Джеймс, но млъкна, когато срещна напрегнатия поглед на Сигерсон. Норвежецът очевидно беше луд за връзване и за Джеймс щеше да е по-безопасно да следва поведението на останалите, отколкото да се превърне в единствен обект на вниманието на лудия.

Джон Хей, Хенри Джеймс и Кларънс Кинг обещаха да бъдат тук. Кинг изобщо не изглеждаше доволен.

— Благодаря ви — каза Ян Сигерсон и отвори вратата на кабинета, сякаш за да ги освободи от контрола си, но само за момента.