Дан Симънс - Петата купа

Събраха се в кабинета на Хей точно в десет сутринта и заеха същите места като предишната вечер: Джон Хей зад широкото си бюро; Кларънс Кинг и Хенри Джеймс в кожените кресла, разположени от двете страни на бюрото, които все още бяха обърнати към стената с книги, където бе опънат екранът. Кинг си мърмореше нещо под носа. Хей изглеждаше раздразнен, че това се случва в дома му. Световноизвестният литератор Хенри Джеймс държеше устата си затворена.

В десет и десет Кинг каза:

— Какво става тук, по дяволите? Онзи безочлив норвежец ни нареди… ни нареди … да сме тук в десет часа, а самият той не се появява? Шамаросвал съм мъже и за по-дребни прегрешения.

— Бенсън ми каза, че Сигерсон е излязъл от къщата много рано тази сутрин. Много рано — каза Хей. — Освен това добави, че е носел куфара си.

— Провери ли сребърните прибори? — попита Кинг.

Джеймс предпочете да замълчи. Той беше минал през стаята на Сигерсон в осем часа сутринта, и тя беше празна. Първият му импулс бе също да си събере багажа и да избяга, но след това осъзна, че отсъствието на самозванеца може да му осигури възможност да оправи нещата с Джон и Клара — може би дори с Кинг, ако норвежкият психопат не се появи.

В десет и петнайсет тримата мъже се изправиха едновременно.

— Не виждам необходимост… — започна Хей.

— Ако си мисли… — каза Кинг.

Джеймс изпъна жилетката си и се опита да подреди мислите си.

В стаята влезе някакъв непознат и затвори вратата зад гърба си.

Дори на Хенри Джеймс, който беше видял мъжа в този му вид само няколко години по-рано, му беше необходимо време, за да разпознае Шерлок Холмс. Очевидно не си беше давал сметка колко добра бе дегизировката му като Сигерсон. Сега Холмс носеше истински британски костюм. Косата му сега бе не кестенява, не черна, и далеч пооредяла от гъстата четина на Сигерсон. Без мустаците и грима по носа тази версия на Сигерсон/Холмс изглеждаше още по-слаба, на лицето му изпъкваха острите скули, дълбоките сенки под очите, ястребовият нос, волевата брадичка и онези негови пронизващи очи.

— Моля, седнете, господа — каза Холмс. Изисканият му британски акцент отново се беше появил. — И ви благодаря, че дойдохте.

— Кой… — започна Джон Хей.

— За кого… — рече Кларънс Кинг.

Холмс затвори вратата зад гърба си и им даде знак да седнат.

— Всички присъстващи, с изключение на господин Джеймс — който е наясно донякъде с истината — ме познавате през последните няколко дни като Ян Сигерсон. Истинското ми име е Шерлок Холмс. Аз съм детектив-консултант. Допреди две години живеех в Лондон. Отидох в Непал през 1891 година и сега пристигнах във Вашингтон в служба на правителството на Нейно величество и в жизненоважен интерес на правителството на Съединените американски щати.

В стаята се смесиха гласове и гняв. Кларънс Кинг започна да вика, докато на вратата не почука някой от слугите и не попита дали всичко е наред. Хей го отпрати. Само Джеймс остана да седи на мястото си. В продължение на няколко мига се чувстваше като упоен, абсолютно обездвижен, и през тези мигове беше убеден, че или е умрял в Париж, във водите на Сена през онази съботна вечер, или дълбоката меланхолия, която го бе подтикнала към Франция и Сена две седмици по-рано, го беше подлудила. Лудостта бе единственото логично обяснение за онова, което преживяваше в момента.

Моята лудост или на Сигерсон/Холмс?

Холмс изчака врявата да утихне и поне Джон Хей да седне обратно в креслото си. Кларънс Кинг продължаваше да крачи из стаята, стиснал ръцете си в юмруци, а обичайно любезното му лице бе смръщено заплашително.

— През пролетта на деветдесет и първа Едуард Хупър — когото вие познавате като „Нед“ — ме нае да проуча обстоятелствата около смъртта на сестра му през осемдесет и пета и факта, че на всяка годишнина от смъртта ѝ той — и всеки един от вас — получава по една от тези . — Холмс извади от туиденото си сако не една, а четири картички с надписа „Тя беше убита“ и подаде снопчето на Джон Хей, чието изненадано изражение веднага бе заменено от ужас.

— Нед е мъртъв — отсече Кларънс Кинг. — Самоуби се също както сестра си седем години по-рано.

— Знам, че Нед Хупър е мъртъв — рече Холмс. — Онова, което все още не знам — което никой от нас тук не знае — е дали неговата смърт, или смъртта на сестра му Клоувър са обикновени самоубийства.

— Всички… всички… се съгласиха, че смъртта на Клоувър беше самоубийство — отсече Кинг, пристъпвайки агресивно към Холмс, който гледаше по-ниския, но по-здрав мъж с абсолютно спокойствие. Детективът извади черната си глинена лула и с едно „Може ли?“ към Хей, който разсеяно кимна, се зае със запалването ѝ. Този път поне, съдейки по миризмата, която се разнесе, тютюнът не беше от най-евтиния, който Холмс бе използвал няколко пъти на кораба и във влака.