Дан Симънс - Петата купа

Всъщност той внимателно наблюдаваше човека, наричащ себе си Шерлок Холмс/Ян Сигерсон. И макар че точно Джеймс го беше разпознал в почти пълния мрак край Сена, въпреки променената с актьорски грим форма на носа, допълнителната коса и други добавки (никоя от които нямаше да се измие чрез обикновено потъркване с мокра гъба), ястребовият поглед на това изпито лице си оставаше същият. Но Джеймс бе започнал да променя мнението си за Холмс и за собственото си намерение да разговаря с Джон Хей насаме веднага след вечеря, когато — след пространствени извинения — да му разкрие измамника и фантазьора, който сам бе довел в дома на семейство Хей.

Но… и утре беше ден. Сега Джеймс разбираше, че щеше да е по-добре да изчака, докато истинският изследовател и планинар Кларънс Кинг разкрие какъв измамник е Холмс. Или, ако надеждите му не се оправдаеха, то норвежкият емисар със сигурност щеше да хване в лъжа нескопосания и повърхностен маскарад на Холмс. Тогава Джеймс щеше да се престори на възмутен и да заблуди всички на масата. Щеше да е смущаващо, да, но не беше задължително да означава, че Хенри Джеймс е минал границите на приличието пред старите си приятели. Холмс щеше да бъде прогонен, Джеймс щеше да се извини на Джон и Клара за собствената си непростима наивност, че е повярвал на този мъж, щеше да отпътува почти веднага за Англия и това щеше да е всичко.

Хей покани мъжете в библиотеката си на бренди и пури, но след като Джеймс допи набързо питието си, той отново се позова на подаграта си и бързо се качи в стаята си, оставяйки своя домакин и „Сигерсон“ да обсъждат разгорещено ситуацията със златото в Европа, скорошното клане на хиляди араби от конгоанските канибали и възможно несправедливото вкарване в затвора за измама на строителя на канали Дьо Лесепс.

Джеймс чете до късно през нощта. Авторските и сюжетните глупости се увеличаваха. Но на места Джеймс наистина откриваше в героя Шерлок Холмс елементи, които му напомняха за мъжа, когото беше срещнал тринайсет дни по-рано и с когото беше вечерял същия ден. И той започна смътно да усеща привлекателността на тези „приключения“ за образованите си приятели като Едмънд Гос. Душата на „Приключенията на Шерлок Холмс“ се съдържаше не в тромавите „приключения“ — които изобщо не му се струваха чак толкова опасни — колкото в приятелството между Холмс и Уотсън, в закуските им заедно, в мъгливите дни, прекарвани заедно пред камината, докато госпожа Хъдсън носи подносите си с храна и съобщенията от външния свят. Холмс и Уотсън живееха в една вселена на момчешки приключения, също като Питър Пан, и въпреки доста обърканите коментари на Уотсън, че е женен, никой от тях така и не порасна.

В „Благородният ерген“ — който, както повечето от другите „приключения“ на Холмс, изобщо не беше приключенски по дух, а просто обикновена домашна неразбория под тромавата маска на мистерия — някой си лорд Робърт Сейнт Саймън, издънка на един от най-видните лондонски родове, посещава Бейкър Стрийт 221Б, за да потърси помощ, и Холмс веднага започва да се отнася грубо с него. Когато се обръща към него с „Добре дошли, лорд Сейнт Саймън“, вместо с правилното „Лорд Робърт“ или „Лорд Робърт Сейнт Саймън“, Холмс обижда своя гост и клиент.

Хенри Джеймс едва се сдържа да не подчертае с писалка или молив следващия пасаж в книгата на Клара. Лорд Робърт, който е изоставен пред олтара от американската си булка, казва:

— Крайно неприятен ден, господин Холмс, както сте разбрали. Научих, че сте се занимавали с подобни деликатни разследвания, макар и не в средите на класата, към която принадлежа.

— Грешите.

— Какво искате да кажете?

— Последният ми клиент беше крал.

— О, нима? Не знаех. Какъв крал?

— Кралят на Скандинавия.

— И неговата жена ли беше изчезнала?

— Както разбирате, останалите ми клиенти могат да разчитат на същата дискретност, която обещавам и на вас.

Каква абсолютна високопарност , помисли си Джеймс. В подобен случай всеки джентълмен с капчица дискретност може и да спомене някакви подробности , но никога не би си позволил да спомене името на друг клиент — особено ако той е кралска особа.

Всичко, което Джеймс беше чул от Холмс — или поне от мъжа, който може би се преструваше на Шерлок Холмс в ореола на лудостта, подтикваща го да се преструва, че е Холмс, който се преструва на изследователя Ян Сигерсон — беше просто израз на ненавистта му към висшата класа и прибавен към многото други улики, открити както в тези „приключения“, така и във времето, прекарано от Джеймс с детектива, водеше до едно-единствено заключение: Шерлок Холмс не беше джентълмен. Той бе просто човек с умения в добрата дегизировка, който в продължение на години се беше преструвал на джентълмен — усъвършенствайки ежедневния си тоалет, надменното отегчение и изискания акцент на истински джентълмен от висшата класа, но без да притежава душата на такъв.