Дан Симънс - Петата купа

… но тя бе празна. Нямаше никакви мебели, освен едно твърдо легло, малка маса и кошница с бельо. На тавана имаше прозорец, който бе отворен.

— Някакво престъпление е извършено тук — каза Холмс. — Тоя приятел е предугадил намеренията на госпожица Хънтър и е отвлякъл жертвата си.

— Но как?

— През прозореца. Сега ще видим как е постъпил. — С моя помощ той се изкачи на покрива. — Ето края на една дълга стълба, опряна о стряхата.

— Но това е невъзможно — каза госпожица Хънтър. — Стълбата си беше там, когато Рукасълови излязоха.

— Той се е върнал и го е извършил. Хитър и опасен човек е той…

Тук Хенри Джеймс не устоя и се заля в тих смях. „Хитър и опасен човек“, който по незнайни причини смята за нужно да опре висока стълба до собствената си къща, да се промъкне през покрива и да скочи вътре през капандурата, за да измъкне млада жена от стаята, за която има ключ и може лесно да отключи, да влезе вътре и да изведе дъщеря си навън по обикновения начин, ако пожелае — и когато пожелае. Това е типично за Холмсовите „дедукции“ и — помисли си Джеймс, — също толкова глупаво.

Краят на историята беше почти сконфузено формален: Рукасъл се появява.

„Ти, негоднико! — крещи Холмс. — Къде е дъщеря ти?“.

Тогава Рукасъл изтичва да пусне Карло, грамадния мастиф, за който знаем, че не е хранен от два дни, заради пиянството на господин Толър. Тримата чуват „джафкане на куче“ — друга авторова глупост, отбеляза уморено Джеймс. Макар да предпочиташе малки, галени кучета, подходящи за приеми, като дакелите, той беше срещал достатъчно различни породи в селските вили на други хора, за да знае, че мастифите — които обикновено се държат доста внимателно с хората — не могат да джафкат. Да лаят, може би. Да ръмжат гърлено, когато заплашват, сигурно. Но да джафкат, никога. Способността да джафкат принадлежи на „хрътковата група кучета“ — а мастифът не е хрътка.

Накрая Карло прегризва гърлото на господин Рукасъл, доктор Уотсън му „пръсва мозъка“ с верния си револвер (но твърде късно, уви!) и госпожа Толър, която внезапно се показва като изключително услужлива, им обяснява целия замисъл — необходимостта Рукасъл да фалшифицира смъртта на дъщеря си (заради наследството!) и да я скрие в заключеното крило на къщата, и цялата пантомима, изиграна от Вайълет Хънтър, е имала за цел тя да се представи за Джуди, така че упоритият ѝ годеник (някой си „господин Фаулър“, когото Вайълет Хънтър зърва в огледалото си) да се откаже, да приеме смъртта на Джуди и да си тръгне.

В последния абзац всичко е разгадано и разяснено — така и не се срещаме с Джуди и господин Фаулър, но разказвачът ни обяснява, че те са се оженили и щастливият младоженец сега е „назначен за губернатор на остров Мавриций“, а госпожица Вайълет Хънтър е станала (може би с помощта на Шерлок Холмс?) „директорка на частно училище в Уолсът“. (Доста добър пост за млада жена без кой знае какви препоръки, която признава в разказа, че единствените ѝ умения са „малко френски, малко немски, музика и рисуване“.)

След като остави книгата на нощната си масичка, Хенри Джеймс отново трябваше да притисне кокалчетата на пръстите си към устата, за да не се разсмее звучно.

Писателят — доктор Джон Х. „Джеймс“ Уотсън? Артър Конан Дойл? Странна смесица от двама драскачи? — беше забравил изобщо за сина Едуард. Момчето с „голяма глава“ и „извънредно лош характер“. Явно всички герои, включително бившата му гувернантка, госпожица Хънтър, бяха забравили, че Едуард би трябвало да съществува. След щастливия край, в който гърлото на господин Рукасъл е разкъсано от гладен и невъобразимо джавкащ мастиф, Едуард като че ли просто изчезва. Пуф!

Докато лежеше в топлата тъмнина, Джеймс си мислеше за историята на една гувернантка, върху която от време на време размишляваше: неговата история, ако изобщо някога я напишеше, щеше да се води от гледната точка на психически изтощената гувернантка и щеше да разказва за осезаемо — макар и въображаемо — зло, което заплашваше детето или децата в отдалечена провинциална къща. Джеймс я разглеждаше като история с призраци без истински призраци, и знаеше, че трябва да използва най-леките и най-недоловими похвати, за да накара все по-нервния читател да започне да се чуди дали гувернантката е луда… или зла… или дали всъщност децата не са злите. А може би наистина има призрак (или призраци, Джеймс още не беше решил), въпреки психологическите предположения за обратното.