Дан Симънс - Петата купа

— Тази Вайълет Хънтър — това, разбира се, не е истинското име на жената — не ми беше клиент.

— Нима? — Ако имаше как, Джеймс би предпочел да преглътне възклицанието си.

— Не. Нашият клиент — човекът, нуждаещ се от помощ, който се появи в апартамента ни в онзи студен мартенски ден през 1886 година — беше „господин Фаулър“, когото Уотсън споменава, но който изобщо не е представен на читателя.

— Господин Фаулър? — повтори несъзнателно Джеймс. — Годеникът на затворената Алис Рукасъл? Мъжът в огледалото? Същият, за когото доктор Уотсън ни информира, че се жени за освободената госпожица Рукасъл и двамата се преместват на Мавриций?

Без да вади лулата от устата си, Холмс се ухили по почти зловещ начин.

— Точно така — отвърна той. — Макар че, както се оказа, „господин Фаулър“ — ще го наричам Питър, защото това е истинското първо име на господина — не се ожени за освободената и забогатяла госпожица Алис Рукасъл и не беше… как го беше представил Уотсън? — Той прелисти страниците. — А, да… „назначен за губернатор на остров Мавриций“.

— Има ли това каквато и да е връзка с измамническото ви представяне за Шерлок Холмс? — попита Джеймс.

— Само ако желаете да запълните огромната пропаст между живота на този… литературен… Шерлок Холмс и описаните му приключения — отвърна Холмс.

— Не виждам смисъл да обсъждаме и двете — рече Хенри Джеймс.

Холмс кимна утвърдително, но извади лулата от устата си и заговори тихо, с отмерена реч.

— Питър… Фаулър… дойде при двама ни с доктор Уотсън през март хиляда осемстотин осемдесет и осма година. Проблемът му беше семеен, да, но такъв, който навремето реших, че ще задоволи нуждата ми от истинска дедукция. Разбирате ли, Джеймс, накрая „господин Фаулър“ — който беше много приятен лондонски джентълмен, между другото — не се ожени за госпожица Алис Рукасъл и двамата не заживяха щастливо. Истината… онази истина, която Уотсън често се опитва толкова усилено да избегне… беше, че бившата му годеница Алис Рукасъл разкъса гърлото на Фаулър със зъби. Тя го уби.

— Мили боже! — ахна Джеймс.

— Господин Фаулър дойде при мен, защото беше щастливо сгоден с Алис Рукасъл — доста тромав избор на име от страна на Уотсън, разбира се — докато „приятната, макар и често проявяваща се неуравновесеност“, както се изразяваше Фаулър, на годеницата му не се превърна в тежка мозъчна треска… каквото и да означава „мозъчна треска“. Уотсън, както повечето лекари в нашата необразована епоха, се кълне, че „мозъчна треска“ съществува, но никой лекар не може да опише причината за появата или лечението ѝ.

— Но госпожица Рукасъл… каквото и да е истинското ѝ име… наистина се е разболяла от нея? — попита Джеймс. Слабостта му към изслушването на странни истории се равняваше по сила на страстта към писането им.

— Наистина… но всъщност по-малкият ѝ брат Едуард умря от нея — отвърна Холмс.

— Едуард — повтори Джеймс. Спомни си пеперудите, които кръжаха около лампата през нощта, преди да го обори сънят, и края на сборника от разкази. — Малкото момче с лошо поведение и несъразмерна глава. Подопечният на госпожица Вайълет Хънтър.

Холмс отново се засмя.

— Госпожица Вайълет Хънтър не беше наета като гувернантка. Малкият Едуард беше убит по времето, когато господин и госпожа Рукасъл я наеха… и наистина я наеха единствено за да се представя за затворената им дъщеря Алис.

— Чакайте — рече Джеймс, повдигайки ръката си с добре поддържани нокти. — Нима твърдите, че Вайълет Хънтър е знаела от самото начало, че единственото ѝ задължение ще е да се представя за затворената дъщеря на Рукасълови? За годеницата на господин Фаулър?

— Точно това твърдя, Джеймс. — Холмс погледна през прозореца към засенчените от дърветата прозорци на катедралата „Сейнт Джон“. — „Вайълет Хънтър“ беше просто жена от улицата… в компания не би успяла да се представи дори и за гувернантка. Господин „Джефро Рукасъл“ — който, между другото, не е никакъв злодей, както го представя Уотсън, и който също умря скоро от насилствена смърт — още от самото начало заяви на лондонската жена, че ще ѝ плаща трийсет паунда на месец — не на тримесечие, както разказва Уотсън — трийсет паунда на месец само за да подстриже косата си така, както е била подстригана на Алис по време на ужасното ѝ боледуване, да носи синята рокля на Алис, да седи до прозореца, за да може Питър Фаулър от разстояние да я вижда как се смее, очевидно излекувана от лудостта си.