Дан Симънс - Петата купа

Брат му Уилям със сигурност щеше да хареса подобна „психологическа“ история.

Единственото, което Джеймс знаеше със сигурност, бе, че щеше да се наложи в написването ѝ да вложи всичките си умения и най-деликатните авторови щрихи, за да помогне на читателя постепенно да осъзнае многоплановостта на честността, лъжата, вината и невинността — без дори да се споменава оцеляването — дори когато поддържа историята достатъчно недвусмислена, за да накара читателя да настръхне от страх. Но навсякъде и винаги трябваше да го кара да се замисли дълбоко за това какво „наистина“ се е случило и кое от събитията съществува единствено в нестабилния ум на гувернантката 22 22 По-късно (през 1898 г.) Хенри Джеймс наистина написва такова произведение — новелата The Turn of the Screw , преведена на български под заглавието „Примката на призрака“. — Б.пр. .

Усмихвайки се леко при спомена за жалките нелепости в „Тайната на заключената стая“ и мислейки за призраците и за човешкото съзнание, изпаднало в мрачен конфликт със себе си, Хенри Джеймс заспа в топлата вашингтонска нощ.

Неделята протичаше спокойно в големия дом на семейство Хей — поне докато Хенри Джеймс не притисна Шерлок Холмс в ъгъла.

Клара Хей беше отишла на църква, като преди това уведоми всички, че след църковната служба ще остане, за да се занимае с малко благотворителни дела. Джон Хей закуси с двамата си гости, но после се затвори в прекрасния си кабинет, за да посвети часове на собствените си литературни и исторически страсти. Огромният дом беше съвсем тих, с изключение на успокояващите звуци на конски копита и колела по улицата и случайното прошумоляване на дрехите на прислужниците, които сновяха напред-назад из светлата, ухаеща на махагон къща.

Някъде към обяд Хенри Джеймс почука на вратата на стаята на „Ян Сигерсон“. Холмс, който пушеше натъпканата си с евтин тютюн черна глинена лула, пусна вътре писателя и придърпа още един стол към прозореца, където се беше облакътил, за да чете. Джеймс също си носеше книга, но предпазливо прикриваше корицата ѝ, докато двамата мъже не се настаниха на столовете си.

— Кларънс Кинг ще пристигне след няколко часа — каза Джеймс.

— Да — отвърна Холмс. — С нетърпение очаквам да се срещна с него.

— Не мисля, че трябва да го правите. — Тихият глас на Хенри Джеймс можеше да звучи изключително твърдо, стига той да го пожелаеше. Точно това се случи сега.

— Моля? — Холмс изтръска пепелта от старата лула в кристалния пепелник, лежащ върху малка маса.

— Мисля, че не бива да подлагате домакините ни на този фарс рече Джеймс. — Джон Хей сигурно ще бъде зает в кабинета си чак до късно следобед. Предлагам да си съберете багажа и да напуснете, докато още можете.

— И защо да го правя? — попита тихо Холмс. — Хенри Адамс ще се върне по някое време следващата седмица. А аз дори не съм започнал разследването на смъртта на съпругата му.

— Всичко това са глупости — сопна му се Джеймс. — Клоувър Адамс страдаше от меланхолично разстройство. Тя изпадна в дупка след смъртта на баща си и така и не се възстанови. Пълна глупост е да обръщате всичко това в някаква мистерия.

Холмс изглеждаше искрено заинтригуван от думите на писателя.

— Тогава какво ще кажете за ежегодните послания „Тя беше убита“, изпращани до…

— Също глупости — отсече Джеймс. — Няма да ви позволя да разчовърквате стари рани по този начин. Нямам представа защо се съгласявах толкова дълго да подкрепям безумията ви. Но няма значение. На това трябва да се сложи край. Днес. Съберете си багажа и си тръгвайте, а аз ще измисля какво да кажа на семейство Хей, Кларънс Кинг и останалите. Самият аз ще си тръгна утре сутринта.

— Значи вече не смятате, че съм способен да разгадая тази мистерия? — попита Холмс, натъпка лулата си и отново я запали.

— Вече не вярвам, че сте Шерлок Холмс. — „Това е — помисли си Джеймс. — Казах го“.

Другият мъж го погледна с очевидна изненада и още по-голям интерес.

— Джеймс, нали точно вие ме разпознахте по спомени край Пон Ньоф — въпреки дегизировката ми като Сигерсон.

— Сбъркал съм. Или може би наистина сме се запознали на градинското парти на госпожа О’Конър преди четири години, но тогава също сте били с дегизировка.

— Дегизиран като кого?

— Като Шерлок Холмс. Литературния герой.

— Охо! — извика мъжът, когото Джеймс бе познавал като Холмс. — Значи сте съгласен с мен, че Шерлок Холмс не съществува наистина! Какво ви накара да промените мнението си, Джеймс?