Дан Симънс - Петата купа

Джеймс разпозна своя спътник в описанието на доктор Уотсън или може би на Конан Дойл: жилестата фигура, голямото бледо чело, хлътналите бузи, ястребовия нос, изразителните вежди и напрегнатия поглед в сивите очи — макар илюстраторът на „Странд“, някой си Сидни Паджет, да показваше един далеч по-добре изглеждащ и дори по-джентълменски на вид Холмс. Разбира се, осъзна Джеймс, той все още не беше виждал истинския Холмс, облечен в своя си стил, с характерното си поведение.

Ако изобщо съществуваше истински Шерлок Холмс.

В първата история, „Скандал в Бохемия“, Джеймс беше разтърсен от сблъсъка си с „Краля на Бохемия“ — когото Холмс ясно бе идентифицирал като Уелския принц при късната им вечеря в „Кафе дьо ла Пе“ дванайсетина дни по-рано. Стилът на произведението му се струваше абсолютно незадоволителен, а сюжетът — абсурден. Машинациите на Холмс за сдобиването с „уличаващата фотография“ на Уелския принц звучаха скалъпено и абсурдно, и — накрая — се увенчаха с неуспех. Някаква си авантюристка успяваше да го надхитри на всяка крачка. Ако случилото се в този разказ беше истина, защо Холмс — чиито приходи, изглежда, идваха само от частните му клиенти — изобщо беше позволил на доктор Уотсън да работи с Конан Дойл за публикуването на подробностите за този му провал?

Още по-интересно му се струваше усещането, което понякога се долавяше между редовете или в някой язвителен коментар, че Холмс — или поне героят Холмс, който бе представен в тази странна история — изпитва към „Краля на Бохемия“ — всъщност Уелския принц — нещо като хладно презрение. В края на разказа Холмс като че ли бе останал доволен, че беше изгубил и че тази „Ирен Адлер“ бе запазила уличаващата фотография. (Освен това Джеймс забеляза, че Уотсън — или Конан Дойл — бе нарекъл авантюристката „покойната Ирен Адлер“.)

„Клубът на червенокосите“ беше по-забавен, но Хенри Джеймс намираше „поразителните умозаключения“ на детектива в разказа просто за глупави. В нито една от историите авторът, който и да беше той, не се бе опитал да вникне в умовете или мотивациите на който и да е от героите. Уотсън продължаваше да гледа на своя съквартирант на Бейкър Стрийт 221Б с възхищение, независимо от малоумията на Холмс.

Коректорските грешки бяха очебийни. На 29 април 1890 година червенокосият герой на име Уилсън започва работа — която изисква да седи в продължение на четири часа в една стая и да преписва ръчно страници от „Енциклопедия Британика“. След като работи осем седмици и получава заплата от 32 паунда за работата си, Уилсън изведнъж открива стаята си празна (с изключение на масата и стола, на който е седял, за да преписва), а на вратата е забодена бележка:

Но — и Джеймс направи изчисленията наум — осемте седмици и трийсет и двата паунда означаваха, че Уилсън е работил само до 23 юни, а не до 9 октомври. Ако датата беше вярна, тогава значи му дължаха още 58 паунда, 10 шилинга и 2 пенса.

Освен това авторът беше накарал „Уилсън“ да спомене, че когато Клубът на червенокосите е бил разпуснат и е изгубил глупавата си работа, той е бил стигнал почти до буквата „Б“. Холмс беше забелязал последното, девето издание на Енциклопедията от 1889 година в шкафа в коридора, и Хенри Джеймс позвъни на прислужника, за да му заръча да донесе първия том на „Британика“. След като преброи думите в една „нормална“ страница от първата част, Джеймс докуцука до малкото писалище в стаята, взе лист хартия и молив и изчисли, че героят „Джейбс Уилсън“ беше преписал цели 6 419 616 думи за осем седмици… и то като е работел само четири часа дневно! След няколко операции по делене върху листа хартия Джеймс определи средно количество от 33 435 думи за час или малко над 557 думи в минута. Изумително!

Абсурдно! Авторът, дали Уотсън или Конан Дойл, изобщо не беше правил подобни изчисления.

На друга страница в същия разказ небрежният автор беше изпратил Холмс, Уотсън, полицая и останалите на „продължително пътуване“ през „безкраен лабиринт от осветени с газови лампи улички“, макар крайната им цел да се бе намирала на съвсем кратко разстояние от мястото, откъдето бяха тръгнали.

На друго място в същата история Хенри Джеймс не можа да сдържи смеха си. Холмс беше обявил, че за разрешаването на тази задача му е нужно време „колкото за три лули“, след което се сгушва в креслото си, присвивайки колене, като почти ги опира до орловия си нос и — използвайки овехтялата лула от черна глина, която Джеймс бе виждал детектива да пуши по време на пътуването им — изпушва за петдесет минути три лули, натъпкани с накълцан тютюн. Джеймс знаеше, че изпушването на една лула, натъпкана с такъв тютюн, за час почти сигурно ще увреди гърлото и назалните мембрани на всеки мъж; три лули със сигурност щяха да го убият.