Дан Симънс - Петата купа

Трябваше да зареже цялата тази драма и просто да зашемети с един удар и да отвлече господин Джей, за да разпита него . Той бе единственият, който може би знаеше дали са си имали работа с Лукан.

Холмс въздъхна и се обърна с гръб към Кълпепър, сякаш искаше да си прибере изпуснатия бастун.

Ловният нож стърчеше само на няколко инча от десния ботуш на Кълпепър. Грамадният мъж измъкна с пъшкане острието от дъските и замахна, за да нанесе удар.

Холмс се наведе настрани, облегнал десния си лакът на пода, почти опря главата си в мухлясалата стена и изстреля левия си крак напред, без да го прегъва в коляното и без да изпъва ходилото, както го бяха обучавали в младостта му. Внезапно разгънатото му тяло вложи в този крак енергия, достатъчна да изкърти заключена и залостена врата.

Кълпепър направо отлетя нагоре и назад — Холмс зърна подметките на обувките му, които приличаха на два въпросителни знака, висящи във въздуха — нададе силен писък и отдавна изгубилият златистото си сияние дъжд сякаш го отнесе в центъра на широката десет фута дупка в пода.

Холмс се задържа в стаята колкото да прибере падналия револвер. Оръжието беше старо, но имаше някакво излъчване. Той го избърса, разглоби го и пусна парчетата в кратера.

Живият, все още кървящ Фин се опита да се изтласка още по-назад, буквално в стената, когато Холмс мина покрай него, поклащайки тежкия бастун в едната си ръка. Детективът можеше само да се надява, че оцелелият Фин притежава достатъчно разум — и не е претърпял сериозно сътресение на мозъка — за да може да докладва за случилото се на господин Джей и неговите господари.

Холмс беше казвал неведнъж на Уотсън, че когато се оттегли, ще напише своя опус — „Изкуството на дедукцията“. Но Холмс знаеше, че книгата, която всъщност иска да напише, бе „Как да се извърши убийство безнаказано“. Правило №8 щеше да гласи: Никога не взимайте със себе нищо, което е принадлежало на жертвата. Абсолютно нищо.

Той затвори вратата, оставяйки зад себе си оцелелия Фин, който продължаваше да трепери от страх, защото си мислеше, че Холмс ще заобиколи дупката и ще се върне при него, за да довърши работата си, и заслиза предпазливо надолу по стълбището. В този дъждовен мартенски ден то беше понесло повече тежест, отколкото бе свикнало. Холмс се спря в голямата стая до фоайето. До първото голямо петно вече имаше второ. Кълпепър беше успял някак си да се приземи право върху главата си. Филцовата му шапка беше изгубила предишния си вид, а острите, кървавобели кости на гръбнака на едрия мъж стърчаха от задника му.

Холмс преобърна тялото настрани, стараейки се да не изцапа с кръв дрехите си на беден американец, и измъкна своите сто и петдесет долара. Нямаше да са му излишни в следващите седмици.

Беше събота, двайсет и пети март. Холмс очакваше, че съвсем скоро Хенри Джеймс щеше да се опомни и да се върне в Англия или Франция, но знаеше, че самият той трябва да остане в Америка поне до празненствата на първи май. Тогава президентът Кливланд щеше да натисне бутона, който щеше да изстреля нагоре водата от фонтаните, бойните кораби щяха да дадат залп и хорът щеше да запее „Алилуя“. През цялото това време Холмс трябваше да остане в Америка, освен ако, разбира се, последствията от собствените му дела — включително днешната среща — или телеграма от по-големия му брат не го освободяха от това продължително и изморително задължение.

„Искрено се надявам на подобен завършек“ — помисли си Холмс, спомняйки си онази вечер през 1874 година, когато двайсетгодишният Шерлок Холмс, дубльор на изпълнителя на главната роля, под измислено име, беше заменил за една божествена вечер внезапно разболялата се новоизгряла театрална звезда и директор на трупата Хенри Ървинг не като Розенкранц, нито като верния Хорацио („Да, милорд“, „Не, милорд“ за два и половина часа), а като Хамлет. Овациите бяха оглушителни. Рецензиите в „Таймс“ бяха отлични. Ървинг го беше уволнил от трупата още на следващия ден.

Холмс напусна мухлясалия и миришещ на кръв стар хотел и тръгна по Кейсис Али, докато под краката му отново не се появиха паветата.

Куфарчето и другите му дрехи си бяха на мястото, където ги бе оставил, в запуснатата къща във Фоги Ботъм. Холмс сгъна грижливо американските си дрехи и се преоблече в плътния костюм от туид на норвежкия джентълмен. Трябваше му само минутка, за да прибере в черния калъф със сребърната кучешка глава грубата дървена тояжка, която се наложи да измие по пътя.