Дан Симънс - Петата купа

Холмс захвърли настрани бастуна си, бръкна в джоба на ризата си и извади трите фотографии. Без да изпуска наведения под остър ъгъл над дупката Кълпепър, той тикна първата снимка — на възрастен, едър, тъмноок мъж с мустаци — пред лицето на убиеца.

— Познаваш ли този човек? — излая Холмс. — Виждал ли си го?

— Не. — Баритонът на Кълпепър се беше променил на треперещо сопрано.

— Гледай по-внимателно — каза Холмс. — Не знам за кой от главатарите на „Югозападните главорези“ работиш — Дилън, Майер или Шелтън — но сигурно си го видял в някоя от канторите им, може би в седалището им. Или пък този човек и главатарят ти вечерят заедно.

— Никога не съм го виждал! — изпищя олюляващият се мъж. Всеки път, когато Кълпепър се опитваше да вдигне ръката си, за да посегне към Холмс, детективът го отпускаше малко повече към дупката. Кълпепър се отказа от опитите си да го хване и отпусна дебелите си ръце като счупени криле на гълъб.

Холмс прибра фотографията в джоба си и поднесе пред очите му друга, на много по-млад мъж. В профил — тънки устни, дълъг, прав нос, сресана назад коса, светли като на влечуго очи. Образът ужасяваше Холмс дори в сегашното му абсолютно незаинтересовано състояние, осигурено му от хероина.

Колебанието на Кълпепър каза достатъчно на Холмс.

— Кажи ми. Веднага! — рече той и отпусна с няколко инча едрия мъж. Лявата ръка на Холмс беше започнала да се изморява; той знаеше, че без да иска, едва не бе изпуснал Кълпепър. Това не биваше да се случва. Но Холмс не можеше да смени ръцете си. Още не. — Веднага ми кажи! — излая той.

— Мисля, че видях този мъж… може би… веднъж. Мили боже, не ме изпускай! — Холмс лекичко го придърпа към себе си.

— Преди две години — избъбри Кълпепър. — Може би три. В кантората на Шелтън на Пенсилвания Авеню.

— Как се казва той?

— Само го видях от разстояние — отвърна с разтреперан глас Кълпепър. — Кълна се в бога. Ако знаех нещо друго за него, щях да ти кажа. Кълна се в бога. Моля те , не ме бутай! Моля те , не ме пускай долу! Ще си променя живота, заклевам се в Исус!

— А този мъж? — настоя Холмс, показвайки му третата снимка. Най-възрастният от тримата на снимките — стряскащо блед, приличащ на смъртник оплешивяващ мъж с хлътнали бузи. Но острите черти не вдъхваха съчувствие; това бе лицето на хищник, а не на жертва или плячка. Първото нещо, което правеше впечатление, беше смущаващо голямото бледо чело над дълбоко разположени очи, увеличени от старомодно пенсне. Усещането, че възрастният мъж е интелектуалец, създадено от голямото чело и мимолетния поглед към старомодната яка, папийонката, редингота и пенснето, веднага биваше разрушено от острата, волева брадичка на възрастния мъж, от която към изсечените скули и лисичия нос се издигаше плетеница от бръчки и мускули с някак свиреп вид. Хищническото изражение се подсилваше от изгърбените рамене, които стърчаха като черни пера на лешояд от двете страни на смъртнобледото лице.

— Никога не съм го виждал… — изпъшка Кълпепър. — Изплъзвам се! Изплъзвам се! О, боже…

— Може би си чувал името му — рече Холмс, усещайки как силата в изпънатата му ръка започва да намалява. — Мориарти. Професор Джеймс Мориарти.

— Не! Никога! — извика Кълпепър и Холмс видя в очите му, че лъже. Идеално.

Холмс хвърли един бърз поглед към оцелелия Фин, който продължаваше да лежи до стената, стиснал с ръце кървящата си глава. Беше престанал да стене и бе чул и видял достатъчно от всичко. Но вече беше изгубил всякакво желание за битка. Кръвта от раната на черепа му беше омазала пръстите, китките и ръкавите му.

Холмс прибра фотографиите и издърпа Кълпепър от ръба на кратера. Не вярваше, че ще успее да измъкне още нещо от него. Какво беше успял да научи? Че Лукан може, а може и да не е бил във Вашингтон преди две или повече години. Че Кълпепър определено беше чувал за професор Мориарти, но почти сигурно не го бе виждал.

Холмс пусна набития мъж и погледна към пода. Кръвта беше образувала локвичка около главата на мъртвия Фин. Тялото на Мъртрик се бе проснало напреки върху краката на мъртвия мъж, пръснатата му от куршумите глава вече не приличаше на нещо, което някога е било човешко. Оцелелият Фин бе успял да изпълзи по-далеч от мъртвия си брат и неговия главатар. Кървящият мъж гледаше с опулени очи към Холмс през изцапаните си с червено пръсти.

Всичко това заради информацията, че Лукан може да е бил във Вашингтон преди няколко години и да се е свързал с Главорезите? И че престъпната организация просто знаеза Мориарти? Връхлетя го внезапен прилив на тъга, подсилен от някакво усещане за печал заради отслабването на влиянието на хероина.