Дан Симънс - Петата купа

— Да. Не мога да се сдържа да не си ги купувам по гарите, когато пътувам из Англия — каза Клара Хей и притисна длани към пламналите си бузи. — Някога поддавал ли се на това изкушение, Хари?

Той се надяваше, че усмивката му излъчва приятелско доброжелателство.

— Разбира се, скъпа жено. Книгите с жълти корици са създадени за времето, прекарвано в скучни пътувания с влак. Виждам „Лунният камък“ и „Жената в бяло“ на Колинс сред останалите сензационни романи.

Все още изчервена, Клара рече:

— О, да. Книгите на Уилки Колинс много ми харесват. И колко ми беше жал, когато преди четири години той почина… Чета и сериозни книги, знаеш.

— Ако си спомням правилно, ти бе от първите в „Петте купи“, които откриха моите творби — каза Джеймс, докато сваляше от рафтовете няколко от второ– и третокласните „приключенски романси“ в стил Х. Райдър Хагард и поглеждаше заглавията им, преди да ги върне обратно. Не всички от книгите в шкафа — дори не мнозинството от тях — бяха от британските романи с жълти корици, в които неизменно ставаше дума за бигамия, незаконност, убийство, изнудване и други подобни, но всичките бяха „сензационни романи“.

— О, още преди да започнат срещите на клуба, Хари! И двамата с Джон четяхме твои романи, когато се запознахме.

— Какво е това? — попита Джеймс, сваляйки едно съвсем ново томче със светла корица. На гръбчето пишеше „Приключенията на Шерлок Холмс“, а малко под надписа, в каре, „Библиотека Странд“.

— Пристрастих се към историите на господин Конан Дойл, когато двамата с Джон прекарахме три месеца в Лондон преди две години — каза Клара. — Но тук не продават списание „Странд“, затова когато миналия месец чух, че издават тази колекция с историите на „Странд“ за Шерлок Холмс — общо дванайсет — веднага си я купих.

— Миналия месец, казваш — промърмори Джеймс, прелиствайки подвързаната посредствено книга. Имаше илюстрации. — През февруари ли е излязла?

— Да.

— Мога ли да я заема, Клара? — попита Хенри Джеймс, като затвори книгата и я повдигна към рафта ѝ. — Подаграта ми се влошава и малко забавно вечерно четиво ще отвлече мислите ми от нея.

— Разбира се! — възкликна Клара Хей и отново се изчерви. — Само не казвай на Джон какви книги предлагам на такъв прославен писател. Няма да спре да ми го натяква.

Двамата стояха в коридора и се усмихваха един на друг като стари съзаклятници.

Използвайки като извинение подаграта си — която наистина се беше влошила, причинявайки ужасни болки в левия му крак — Джеймс прекара остатъка от следобеда в стаята си. Една прислужничка дойде, за да запали камината, и Джеймс седна близо до нея, повдигнал крака си върху малка табуретка, докато дъждът трополеше по покрива и капките се стичаха по стъклата на прозорците.

Едмънд Гос и останалите му по-млади приятели, които харесваха и препоръчваха приключенията в джунглата на Хенри Райдър Хагард и предполагаемо истинските разкази за Шерлок Холмс в „Странд“ или по-дългите истории за Холмс в „Бийтънс Крисмас Енюъл“, не бяха описвали на Джеймс с подробности историите на Конан Дойл — с изключение на това, че според тях Дойл е литературен агент и редактор, нещо като съавтор, на приключенията по действителни случаи на живеещия уединено (но очевидно изключително зает) лондонски детектив, разказани от доктор Джон Х. Уотсън.

Джеймс се беше опитал да прочете точно един от романсите на Х. Райдър Хагард, но когато стигна до картинно описаната сцена, в която белият ловец пръсва мозъка на своя чернокож носач, вместо да позволи да го изтезават, той изостави книгата — и всякакви мисли за бъдещо четене на Хагард — завинаги. Гледките от улиците на Лондон и без това бяха достатъчно тежки, за да са подходящи за елегантния, достоен начин на живот; Джеймс не желаеше да се сблъсква с други детайлни описания на пръсващи се черепи и хвърчащ на всички страни мозък.

И никога не беше проявявал интерес към историите за Холмс.

Мислейки си за градинското парти на госпожа О’Конър и лейди Улзли, където четири години по-рано го бяха представили на Шерлок Холмс, Джеймс не можеше да не си спомни, че А. Конан Дойл също присъстваше в списъка с гости — няколко популярни, но не толкова ценени писатели също бяха част от благотворителното събитие — но не помнеше да се е запознавал или да е разговарял с него. Нямаше спомен и за присъствието на някой си доктор Джон Х. Уотсън.

Намествайки подутия си, обут в чехъл крак, за да му е по-удобно, благодарейки мислено на прислужника, който му беше донесъл чай с лимон, Джеймс се облегна назад и започна да чете дванайсетте истории от „Приключенията на Шерлок Холмс“.