Дан Симънс - Петата купа

В „Загадката на долината Боскум“ Холмс се държи по обичайния си арогантен и снизходителен начин с Уотсън — човек по-възрастен и определено с по-голям опит в живота и войната от този тъй наречен „детектив-консултант“ — но същевременно продължава да демонстрира, че няма право да се държи по този начин. При новината за убийството в измислената „долина Боскум“ близо до съвсем истинския град Рос в Херифордшир, Холмс кара Уотсън да го придружи в едно спешно пътуване с влак до града и сцената на местопрестъплението. Но щом Холмс пристига в Рос, той, необяснимо защо, решава да си почине два дни в хотела, преди да се осмели да отиде на местопрестъплението, където един мъж е умрял от разбиване на черепа му. Холмс дори изрично набляга, че е изключително важно да огледат терена, преди да завали и всички улики да бъдат отмити, но е успокоен, че „няма вятър и нито едно облаче на небето“, след като се консултира с барометъра, който показва налягане „29“.

Хенри Джеймс не беше метеоролог и доколкото си спомняше, никога не бе използвал данните от барометър като „важен момент“ в някой от разказите или романите си, но беше прекарал достатъчно време сред фермери — както в Нова Англия, така и в Англия и Франция — и с морски капитани, по време на многобройните му прекосявания на Атлантика, за да знае, че стойност „29“ не гарантира добро време; всъщност при подобни стойности, ако вече не е започнала буря с дъжд, значи определено ще започне скоро.

След като губи цял ден, без да е разгледал местопрестъплението, Холмс отново се позовава на данните от барометъра като „гарантиращи хубаво време“ и пропилява още един ден, в който би трябвало да има ураганни бури.

След това Холмс разрешава загадката най-вече заради заключението, че привидно неразбираемата последна дума на убития мъж към неговия (обвинен за убийството му) син — „рат“ 21 21 Rat (англ.) — плъх. — Б.пр. — всъщност означава „Баларат“ в Австралия. Значи убиецът трябва да е от Баларат. Но дори да се приемеше, че убиецът е австралиец, и като се имаше предвид, че Хенри Джеймс нямаше никакви познания за този континент, едно бързо прелистване на първия том на „Енциклопедия Британика“ му показа, че има още няколко австралийски градове и региони, които завършваха на „рат“, включително „Арарат“.

Смайването на Джеймс от липсата на коректура — както и неточностите в самия текст — не намаля и след прочитането на историята, наречена „Човекът с обърнатата устна“, където съпругата на доктор Джон Уотсън, посетена вечерта от разстроена забулена дама, която скоро се разбира, че е нейна позната, известна ѝ под името „Кейт Уитни“, казва: „А сега се настани удобно и след като пийнеш малко вино със сода, ще ни разкажеш какво се е случило. Може би предпочиташ да пратя Джеймс да си легне?“.

„Джеймс? — помисли си Хенри Джеймс със засилващо се презрение. Въпросният господин, освен ако госпожа Уотсън не криеше някой любовник под масата, трябваше да е нейният съпруг Джон Уотсън. — Нима този писател не си прави труда дори да чете творбите си?“.

В същия разказ Холмс разкрива истинската самоличност на „невероятно мръсен затворник“, като потърква лицето му с голяма мокра гъба, която предвидливо се е сетил да донесе в затвора, и така сваля — според автора на тази история — дебел слой кафява боя, театрален грим. Хенри Джеймс, който беше прекарал доста голяма част от последните единайсет месеца в пътувания из Англия с театралната трупа, представяща първата му пиеса, „Американецът“, знаеше от обикновени наблюдения, че „мократа гъба“ на Холмс щеше само да направи на петна и да размаже леко актьорския грим; всички актьори и актриси, които Джеймс бе наблюдавал как свалят грима си, първо нанасяха отгоре му пласт студен крем, преди да започнат да го почистват.

И така се продължи нататък, разказ след разказ, глупост след глупост.

Джеймс остави настрани сборника едва когато прислужникът дойде да обяви, че всички се събират в приемната на чай и питиета преди вечеря. Не се наложи да се преструва, че накуцва, докато слизаше надолу, и след загрижените въпроси на Джон Хей той трябваше да признае, че подаграта му — за която беше писал на Хей предишния декември — наистина се е влошила.

Вечерята, на която присъстваха толкова малко хора, че можеше всъщност да се определи като семейна вечеря, включваше ростбиф, който точно тази вечер изобщо не възбуждаше апетита на Джеймс. Джон Хей беше сърдечен, щастлив и идеален домакин, Клара бе мила и се грижеше всички да участват в разговора, „Ян Сигерсон“ описа удоволствието си при вида на сияещия бял Капитолий и другите подобни възхитителни чудеса — включително намиращата се малко по-надолу по улицата сграда на Държавния департамент, където Хей беше работил в продължение на много години и която Джеймс считаше за приличащо на сватбена торта бароково чудовище — а самият Джеймс предимно мълчеше, като от време на време кимаше и се усмихваше одобрително. Останалите сигурно отдаваха мълчаливостта му на подаграта, макар Хенри Джеймс да се държеше по този начин на всяка маса.