Сигурно вече и петимата са въоръжени с пистолети, бе последната мисъл на Холмс, преди да чуе как изкъртват входната врата на първия етаж.
Но не — той бе сигурен, за свое голямо разочарование, че господин Джей не се беше присъединил към експедицията. Сигурно се бе върнал да докладва на главатаря си.
Което означаваше, че ще трябва да остави жив поне един от мъжете, които го следяха. Но не задължително Кълпепър.
Инструментите на Холмс лежаха подредени върху кожата пред него. Той бе напълнил предварително спринцовката със солена вода и носеше със себе си капачка, взета от бутилка коренова бира „Хайърс“, която беше купил по-рано сутринта, след като нае прожекционния апарат. Холмс беше изхвърлил бутилката и съдържанието ѝ — ужасно нещо бе тази коренова бира; той се чудеше как е възможно американците да купуват и изпиват три милиона бутилки годишно. Сега напълни капачката с хероинов прах и изцърка достатъчно вода, за да го разтвори.
От друго джобче на кожената си чантичка Холмс извади гумената тръбичка, която бе използвал тази сутрин, за да завърже ръката си. Направи го отново, потупа с пръсти вените на сгъвката на лакътя си, след което извади от джоба на жилетката си четвъртия, може би най-уникален уред, който притежаваше — прототип на запалка, подарен на Холмс през 1891 година, месеци преди изчезването му, от доволен клиент: учен на име Карл Ауер фон Велсбах. Патентоването на кремъкоподобната субстанция, наречена фероцерий, позволяваше на запалката на Фон Велсбах да бъде по-малка, по-семпла и по-безопасна в сравнение с обемистите, сложни и изключително опасни запалители на Дьоберайнер от изминалите десетилетия. Холмс поднесе под капачката синкавия пламък, произведен от подаръка на Фон Велсбах.
Запалката на Фон Велсбах беше спасявала живота на Холмс безброй пъти в Хималаите; сега той искаше от нея единствено да действа по-бързо, за да може да загрее сместа от хероинови кристали и солен разтвор преди стъпките, изкачващи се по стълбището, да достигнат до неговия етаж.
Холмс извади малкото памуче, което носеше в джоба на ризата си заедно с трите фотографии, и го потопи в капачката, която използваше като тенджера. Памукът действаше като филтър, блокирайки неизбежните неразтворени бучици от хероиновите соли, които можеха да запушат спринцовката и да спрат сърцето му.
Стъпките вече бяха стигнали до терасата към втория етаж.
Холмс вдигна пълната спринцовка, чукна я с пръст, изцърка мъничко от нея, за да се убеди, че няма въздушни мехурчета, и се наведе напред, за да инжектира съдържанието ѝ във вената си.
Като че ли само четирима, а не петима мъже се изкачваха към четвъртия етаж. Те се опитваха да вървят тихо, но не твърде тихо. Очевидно не бяха особено притеснени от това дали кроткият господин Баскърс ще ги чуе, или не. И да ги чуеше, какво щеше да направи?
Холмс се нуждаеше от време, за да може хероинът да подейства. Той свали тръбичката, изпразни и разглоби спринцовката и прибра шишенцата, капачката и ценната запалка на Фон Велсбах по местата им.
Хероинът почти моментално се задейства в организма му.
Първо се появи сияйната топлина, която изпълни сърцето му, гърдите, торса, крайниците и накрая мозъка. След това изчезна болката — особено болката от съмнението в собственото му съществуване — и тогава се появи усещането за появата на гребена на надигащата се вълна.
Стъпките спряха пред вратата на неговата стая. Холмс смътно чуваше шепот. Не му обърна внимание.
Издигайки се бързо върху безмълвната вълна, той вече можеше по-добре да види и почувства собствения си живот. Можеше да различи празнотите, пропуските, ужасните дупки между така наречените му случаи, така наречените му приключения, неговия така наречен живот като прочут детектив-консултант. Онези дни, седмици и понякога месеци между отделните случаи, за които Уотсън толкова трескаво си водеше записки, не бяха спомени от живота; те бяха просто груби скици с ненарисувани лица, без никакво обкръжение, без запълнени дни. Холмс си спомняше как лъкът му стърже върху струните на скъпата му цигулка. Помнеше как си инжектира кокаин. Помнеше как спи през дългите следобеди и се забавлява с химическия си комплект в стаята като някое дете, възвира и изгаря разни неща. Помнеше призрака на госпожа Хъдсън, която внася и изнася подноси от всекидневната. Няколко пъти тя — която изглеждаше и звучеше като „госпожа Хъдсън“ в спомените на Холмс — необяснимо защо беше наричана „госпожа Търнър“ в хрониките на Уотсън. Всичко това сега се беше размазало. Изгубило се бе всякакво чувство за убедителност или обикновеното усещане за реалност.
Читать дальше