Той бавно се изкачи по стълбите, проверявайки внимателно всяко стъпало, преди да се отпусне с цялата тежест на тялото си върху него. Дървото беше подгизнало и изгнило, но някога бе представлявало чудесен, солиден дървен материал и само няколко стъпала се налагаше да се избягват напълно. Парапетът продължаваше по дължината на цялото извито стълбище, но толкова много от пръчките му бяха изпадали, че изобщо нямаше да издържи тежестта на облегнал се върху него човек. Между втория и третия етаж нямаше почти никакъв парапет.
Холмс свърна по мокрия коридор на четвъртия етаж, чиито стени бяха покрити с накъсани тапети, и блъсна с рамо изкорубената врата на стаята, която си бе избрал.
Точно това му трябваше. Гнилият под продължаваше само около осемнайсет инча, преди да се появи огромната дупка. Холмс можеше да види летвите и парчетата от стария килим, които се бяха набили в отворите между напречните греди при падането на невъобразимата тежест от четирийсет фута височина. Само от дясната страна на кратера имаше достатъчно място да се заобиколи дупката в необзаведената стая, а непрекъснатият ръмеж отгоре — осветен от смътната слънчева светлина, промъкваща се през облаците — озаряваше по зловещ и нереален начин голите стени и остатъците от пода и тавана. Холмс се беше надявал, че край срещуположната на вратата стена ще има достатъчно място, където да застане, и наистина имаше — съвсем малко. Около четири фута наклонен под, достигащ до дупката.
Ако Кълпепър искаше да го убие, достатъчно бе да отвори вратата, да се прицели и да стреля — мишената му щеше да се намира на по-малко от двайсет фута разстояние. Но вероятността „господин Баскърс“ да падне, след като е бил прострелян с куршум 442 калибър, беше почти стопроцентова, а Холмс бе готов да заложи живота си, че Кълпепър и Мъртрик — или както там бяха истинските им имена — искаха да си върнат шишенцата с морфин и хероин, след като приключеха с другата кражба.
Холмс опря гърба си на стената, която гледаше към затворената врата, и се отпусна на пода с надеждата, че той ще издържи на тежестта му. Издържа, макар да изрази възраженията си със скърцане. Детективът измъкна едно от шишенцата и кожената си чантичка със спринцовката.
Във Франция и по време на пътуването Холмс беше обмислял да си вземе пистолет. Разполагаше с такъв в Индия, но във Франция бе толкова спокойно — дори през времето, прекарано с експерименталните химици в Монпелие, когато реши да се откаже от морфина и да премине на новия, по-безопасен наркотик — че там нямаше нужда от огнестрелно оръжие. Последният му шанс да се сдобие с пистолет беше в единствената нощ, която прекара в Ню Йорк, но тогава той бе толкова зает със събирането на информация за възможните контакти във Вашингтон, че не намери време за пазаруване на оръжие. Всъщност досега тази мисъл не му беше минавала през ума.
Седнал с раздалечени колене, подпирайки с единия си крак шишенцето, за да не се търкулне по пода към ужасния кратер, Холмс извади инструментариума си и се усмихна.
В многобройните Уотсънови „Приключения“ и „Случаи“, повечето от които докторът държеше в старата си медицинска чанта на рафта в стаята си и за които публиката още не беше чувала и не бе чела, Уотсън винаги описваше себе си като човека, който използва огнестрелно оръжие, когато в приключението има нужда от такова. И наистина, въпреки стотиците часове, прекарани с баща му в обучение по стрелба и двойно по-дългото време, прекарано в самостоятелни тренировки, Холмс мразеше всякакви огнестрелни оръжия. Но той отново се усмихна при спомена за Уотсън, който винаги описваше пистолета си като „моя стар [или «верен»] боен револвер“, но приятелят му лекар бе научил достатъчно за писането от Конан Дойл, за да знае, че читателите се отегчават от подробностите.
Холмс живееше (и сигурно някой ден щеше да умре) заради подробностите. Беше забелязал първия път, когато Уотсън се въоръжи заради едно от общите им приключения, че „бойният револвер“ е „Адамс“ .450 калибър с шестинчово дуло, който се пълни отзад; стандартно оръжие за британската армия по време на Втората афганска война, в която Уотсън беше улучен от своя загадъчно подвижен джезаилски куршум. Оръжието на доктор Уотсън не се отличаваше особено по размери и възможности от пистолета Бомон-Адамс, който Кълпепър беше затъкнал в колана си. Холмс бе забелязал, че дендито носи едновременно презрамки — „тиранти“ както би ги нарекъл господин Баскърс тук, в Америка — и широк колан. Господин Кълпепър беше предпазлив човек. Точно колко предпазлив, помисли си Холмс, щяха да разберат съвсем скоро.
Читать дальше